Беше ли „перестройката“ преждевременна революция?

„Парадоксът на Горбачов“ е в това, че и неговите противници, и неговите поддръжници смятат следното: започнатата от тях перестройка завършва с провал. При това едните проклинат Горбачов за това, че не е могъл да я осъществи, другите го упрекват за това, че не е изпълнил всичките обещания.

Най-много обвиняват инициатора на перестройката в непоследователност, колебание и тактически зигзаги. Неговата предпазливост, стремежът да пусне обществото да мине отпред, давайки му възможност да съзрее за промените, но по-скоро като го бута отзад, вместо да го води след себе си, се възприема от мнозина като непоследователност и нерешителност.

Все пак ако се направи опит макар и схематично да се означат основните промени, станали за тези години в бившия СССР и в целия свят, зигзагите на „нерешителния“ Горбачов ще се разтегнат в почти права линия. Ще посоча онова, което според моето мнение образува „неразтворимия остатък“ на перестройката. Русия вкуси от предимствата  на свободните избори и гласността, включвайки правото на свобода на словото и на информация в списъка с обществените приоритети.

Като се отказа от претенциите си за алтернативна цивилизация и от подчинението на целия свят на своята идеологическа доктрина, Москва взе инициативата за прекратяване на „студената война“, която за малко да завърши с трета световна. Резултатът от тези години е фактическото ново сливане на световната история, раздвоена в две русла в началото на ХХ век след руската революция.

Обаче всичко в нашия преходен свят има своята цена. Цена, която Горбачов плати против волята си в името на преобразуването на собствената си страна и световна политика, беше разпадането на Съветския съюз и неговата собствена оставка.

Може да се каже, че нито постсъветска Русия, нито останалият свят покриха теста, който им предложи „превантивната революция“ на перестройката. Руското общество не издържа на изпитанията на неочаквано подарената му свобода. Потопено отначало в хаоса на управлението на Елцин и в еснафския разгул на олигархическия капитализъм, то с облекчение се върна под крилото на по-привичния „твърд“ абсолютистки режим.

Западният свят на свой ред не устоя на съблазните да се обяви за абсолютен победител в „студената война“ и за единственият наследник на историята. Като цяло западните партньори на Горбачов, на чийто здрав разум – и даже повече, – на чиято материална помощ той се осланяше, се оказаха не по-надеждни съюзници от предалите го негови бивши партийни съратници.

Днес Горбачов упреква Запада не в това, че неговите лидери не са му помагали достатъчно по онова време (той знае, че не от тях зависеше съдбата на перестройката), а в това, че те не успяха разумно да използват този уникален шанс, който отваряше пред света неговата нова политика. В това, че възприеха порива на съветското общество към демокрация единствено като проява на вътрешна слабост.

Не бяха реализирани нито проектът за Общоевропейския дом, част от който трябваше да стане реформираният Съветски съюз, нито идеите за създаване на нови структури на колективната сигурност на континента (в това число и на възможния Съвет по сигурността), които биха позволили да се избегне и трагедията на кръвопролитната война в Югославия, и драмата на сегашния граждански конфликт в Украйна.

Оказа се, че да се разруши самата Берлинска стена е по-просто, отколкото да се приключи с породилата я логика и психология на програмираната вражда като политически инструмент. 

Запазването на старите и появата на новите видими и невидими стени и бариери показва, че и в ХХI век политиките както на Запада, така и на Изтока не са готови да се освободят от предубежденията и стереотипите. Видимо там е причината „студената война“ да бъде заменена от много „горещи“ конфликти по цялата планета.
Та дори и предишната, излиняла от старост „студена война“, която Горбачов вярваше, че окончателно погребва по време на срещите си в Рейкявик, в Малта, във Вашингтон или Москва с американските президенти, стремително се завръща в руско-американските отношения.

Ако тридесет години след началото на перестройката в руското общество тя се представя като политически провал или даже като подривен антинационален проект, това означава следното: или не се разбира, или съзнателно се отхвърля главният мотив на перестройката, активно поддържан от съветското общество по онова време – проектът за демократично обновяване на страната и за новото съединяване на Русия със световната история.  С плурализма на мненията, с върховенството на закона, с честните избори на ръководители, с неприкосновеността на човешката личност, с реалната конкуренция в политиката и икономиката и с отчетността на властта пред обществото.

"Российская газета". Всички права запазени.