Оттатък свързочната линия

На 20 години Алексей Коляскин вече получава инвалидност III група – шрапнел от мина го уцелва в ръката, когато за пореден път се налагало да бъде до кръста в блатото и да дърпа кабела. „Военната ми специалност бе „Линейна поддръжка“ – казва той. С други думи – свързочник“.

В действителност войната го накарала да играе много роли: телеграфист, сапьор, войник. Но всичко това става едва след 43-та година, когато навършва 18. Дотогава е в трудовия фронт на Москва. „Копаехме противотанкови ровове, дълбоки 3 м. и широки 7 м. Немските самолети ни обстрелваха често, но повече, за да ни паникьосат: хвърляха релси, бурета, виещи и свирещи предмети, хвърляха над главите ни листовки“. А от октомври 41-а започват месеците на окупация...

Двата кошмара: гората и нощта

По онова време, спомня си ветеранът, немските войници гледаха на мирното население с „въоръжено око“, но това не бяха „жестоките наказателни отряди на СС”. За това, че не е имало преднамерена жестокост в намеренията им, най-малкото говори фактът, че немците предупреждаваха за предстоящите опожарявания на села. „През това време хората успяваха да изнесат цялата си покъщина, някои дори измъкваха дограмата, пода“.
„А ние, младежите, се криехме, защото знаехме, че може да ни накарат да работим. Или да ни пратят в тила, както те и правеха“ – разказва Алексей Иванович.

Гледахме да не се набиваме на очи, но „бойко настроени“. Немците се страхуваха от гората и от нощта: „Тогава цялото ръководство на Уваровския район вече бе в партизанския отряд“. След 4 месеца Червената армия освободи окупираната територия и започна настъпление.

Връзка в блатото

През 43-та за Коляскин започва „истинския живот на фронта“: Курската битка, освобождението на Беларус... Успява за 4 месеца да усвои телеграфа СТ-35, но поради наличието на голям брой телеграфисти на фронта, наложило се да воюва като линейна поддръжка, „а това са съвсем различни неща“.

„Ние осигурявахме кабелна връзка. Това са макара, телефонен апарат, линиите бяха кабелни, а кабелите - едножилни“. Но най-често не беше ясно, къде трябва да се подава тази връзка. Работихме по инстинкт. „Казват ни: „дайте връзка еди-къде си“. А какви са координатите? Населените пунктове ги няма, нищо не се вижда, само окопи“.

Много често придвижването е било възможно само по изкуствените пътища, правени от сапьорите. „Тези линии просто ги полагахме встрани от пътя, вляво или вдясно, а нататък вървяхме в кал до кръста. Невъзможно беше да се ходи. Беше през януари. Линията постоянно бе прекъсвана от мини, снаряди. И аз реших да прекарам линията през блатото“. Километър блато преодолявал за около час и все през нощта. „Много от нас, разбира се, не се върнаха.“

„Мини. Къде ще ходиш?“

Вярно, налагало се е и сам да прави проходи в минните полета. „Полагаме линията, а изведнъж гледаш – пред теб вече е преградено, мини. Къде ще ходиш? Всички са зад теб, а ти внимаваш, дали няма скачащи мини. Ако са противотанкови е по-лесно. Оглеждаш се, дали няма странични взриватели и опънати телове – тях ги поставят специално за сапьорите“. Алексей Иванович е имал т.нар. котка – дебел огънат кабел. „Закачах я за мината, отдръпвах се на 20-30 метра, залягах и дърпах, преобръщах я“. Смятало се е, че ако влачиш мината около метър и тя не се взриви, значи може спокойно да се свали детонатора. „Като обезвредиш около 20 мини – проходът е готов. Какво ли не съм правил“ – добавя той. 

„Не можеш да разбереш, къде е фронтът, къде тилът“

В Полша вече напредвали по-бързо. Каляскин си спомня: танковата армия правела по 60 км. на ден, а свързочниците по 30-40, тоест, изоставали с три дена. Само че обстановката била „своебразна“.„Не можеш да разбереш, къде е фронтът, къде тилът. Имаше много обкръжени немски войски. Ние напредвахме, а отзад ни нападаха тези подразделения. Ситуацията бе същата и в Германия“.

За щастие, между Варшава и Берлин вече имало положен немски кабел, оставало само да бъде ремонтиран. На 3-ти май Алексей Коляскин вече бил при Райхстага и издълбавал с патрон фамилията си върху шпакловката. На въпроса, веднага ли е повярвал, че войната е свършила, ветеранът отговаря: „В това никой не се съмняваше. Защото, ако някой ни беше заповядал да продължим нататък, след две седмици щяхме да сме стигнали до Гибралтар. Толкова силни бяхме“.

"Российская газета". Всички права запазени.