„Скачайки от самолета, моментално се научаваш да се молиш“

Черната барета и черния колан

Още в предучилищна възраст, шест годишно момче, Андрей Шеломенцев мечтаел да служи в морската пехота. Бил слаб и нисък, на кандидатските изпити във военното училище се конкурирал с двуметрови връстници. На пръв поглед нямал никакъв шанс. Но от атестационната комисия веднага разбрали - за правото си да носи черна барета и златни пагони този младеж е готов да се прости с живота. След осем години тежка офицерска служба Андрей бил уволнен поради влошено здравословно състояние.

Не успял да стане адмирал и постъпил в милицията. По това време се захванал сериозно с бойни изкуства и вместо черна барета получил черен колан на майстор по карате. Андрей дори открил собствена школа по бойни изкуства, наречена „Черният лотос“. След това за няколко години Шеломенцев потънал в източните практики - изучавал будизъм, индуизъм, работил с енергии.

„Всяка нощ замръзвах в поза лотос и нещо чаках“, спомня си той. Решението дошло по време на една от тези нощни медитации. „Аз изведнъж ясно разбрах, че блуждая около нищото, а трябва просто да се обърна към Бога, директно. „Отче наш!..“ И тогава аз за първи път произнесох православна молитва.“

Първият орден

На войната в Чечня офицерът Шеломенцев заминал вече с благословия. Участвал в щурма на Грозни през февруари 1996-а. Той, по това време капитан в милицията, бил зачислен към армейското разузнаване. Задачата им била да координират взаимодействието между силовите структури на различните ведомства по време на бой. Именно тогава бъдещото отче получило първия си „Орден за мъжество“ за това, че заедно с разузнавателния взвод измъкнал от пъкъла 40 ранени войници.

„На война те обзема кураж, порив, упоение от боя – разказва отец Андрей. – А те могат да бъдат заменени от див ужас. Аз почувствах това, когато лежах на футболното поле в чеченската столица, а около мен свистяха куршуми и се взривяваха снаряди. От страх ми се искаше със зъби да се вкопая в земята, но трябваше да се сражавам. В този момент се изправих с думи на неистова молитва и пречупих страха си. Имах усещането, че самият Бог е докоснал сърцето ми. Всичките куршуми прелетяха встрани.“

След тази война за бойния офицер Шеломенцев се откриват примамливи хоризонти - предлагали му постове в ръководството на силовите структури и ведомства. Но той се запътил към храма, за първи път се изповядал и опитният свещенослужител отец Анатолий го посъветвал да стане свещеник.

„В православието аз открих отговорите на моите въпроси – казва отец Андрей. – Постепенно пред мен се откри онова, което аз дълго и безуспешно търсех преди това.“

„Щом попът скача, то за парашутиста няма проблеми“

Отец Андрей си признава, че в дълбините на душата си той продължава да бъде морски пехотинец - до ден днешен се самоизмъчва във фитнеса и млати по крушата. А когато има възможност, отива на море, за да се гмурка с акваланг.

„Имам три проверени от самия мен рецепти, как моментално да се научиш да се молиш – разказва той с усмивка. – Първият е да се озовеш в артилерийски обстрел на бойното поле. Вторият – да направиш крачка навън от самолета, който е набрал височина. А третият е да се заблудиш с акваланга си в развалините на потънал кораб.“
Отец Андрей постоянно общува с младите бойци, излиза на военни учения. Неведнъж е ободрявал падналите духом, а когато думите не са помагали, вземал парашута и пръв скачал. Той е убеден, че преди всеки труден скок на парашутистите им е нужен не командир, а именно свещеник: „Щом самият поп скача, то за парашутиста няма проблеми“.

„Спокоен съм за нашата младеж – казва той. Не виждам голяма разлика от онези бойци, които преди 30 години служеха под мое командване в морската пехота. Тези, които днес са в криминалните сводки – това е пяната от морските вълни. А цялата същност е дълбоко под водата. Ние не виждаме нашата истинска младеж, защото тя е ангажирана, тя е под пагон.“

"Российская газета". Всички права запазени.