Константин Бронзит: „Убеден съм, че киното като изкуство е завършило съществуването си“

Сравняват Вашата работа и с филмите на Стенли Кубрик, и с неотдавнашните „Гравитация“ и „Интерстелар“. Какво Ви вдъхновява?

По време на работа най-малко съм мислил за тези филми. Въпреки че „Интерстелар“ ми харесва, а асоциацията с „Космическата одисея“ е разбираема. Но те нямат никакво отношение към моя филм. Макар че е разбираемо, че когато дадени филми си приличат по външни признаци - в конкретния случай това е преди всичко присъствието на мистичното космическо пространство – това поражда сравнения.

Нека сравняват. Но моят филм е анимационен. А в анимацията се използват напълно различни изразни средства. И космосът в моя филм е само фон, на който се разгръща историята. Това е историята на двама приятели космонавти, които имат натрапчива идея да полетят в космоса и по време на тренировките правят всичко възможно, за да станат най-добрите и да получат своя шанс.

А що се отнася до вдъхновението, то тази дума тук не е уместна. Не съм се вдъхновявал от абсолютно нищо. Ето как се случват нещата обикновено: в главата ти се ражда идея, която започва да те яде отвътре. И тогава това вече не е въпрос на вдъхновение, а въпрос на самотерапия – трябва да се излекуваш, да „изплюеш“ от себе си тази болест във формата на продукт, т.е. на филм.

Веднъж казахте, че 15-минутният филм се е родил в невероятни мъки. Кое беше най-тежко?

За продукцията бяха нужни 4 години, три от които прекарах в работа по аниматика. Аниматикът е анимирана разкадровка, при която киното започва да живее във времето и вече може да се гледа. Персонажите още не мърдат, но има движение на камерата, суров звук. Това е планът на бъдещото кино, неговият скелет. Но независимо, че идеята и сюжетът бяха ясни, филмът така и не се оформяше конструктивно. И три години се занимавах с монтажа, пренареждах епизодите, изрязвах, наслагвах, търсех идеалната форма на повествованието.

Това е Вашата втора голяма награда в Анси. Как се промениха Вашият вкус и подход към анимацията от времето на Switchcraft? (филм от 1994 г., за който Бронзит получи първата си голяма награда – бел. ред.)

Не мога да не внеса една поправка. Това е третата ми голяма награда от Анси. Вероятно малко хора помнят, че през 1998 г. за филма „Умирай трудно“ с дължина 1,5 минути получих същата награда от този конкурс, но в друга категория – телевизионен сериал. А подходът ми не се е променил. Той е същият като през 1994-1995 година. Тогава аз усилено усвоявах професията, слушах умни режисьори, четях книги и прекарах една година в производството на Switchcraft.

И разбрах, че първото правило на режисьора е да вярва на себе си, на своята интуиция. Ако смяташ, че твоят филм трябва да изглежда така, а не иначе (под което имам предвид не някаква грешка при монтажа, която са ти посочили, а ти си се успокоил, а нерва на филма, неговата интонация), то това означава, че така и трябва да бъде.

Тогава почти се отказах – изплаших се, че Switchcraft може да не се хареса на зрителите със своето забавено темпо. Съдбата можеше да се стече и по различен начин, но в крайна сметка се доверих на себе си. И всички следващи филми направих именно така. Но това не означава, че човек трябва да спре да се учи в професията, защото творческият процес се базира на майсторството и занаята.

Какви са Вашите впечатления от фестивала в Анси?

Това е най-добрият и най-весел фестивал в света. На първо място, той е уникален заради факта, че се провежда на забележително място: малък курорт между планини около голямо изумрудено езеро. А на брега на това езеро има гигантска зала, пълна с хора, оживление, няма нито едно свободно място. Тук идват невероятно много известни хора – например председател на журито беше Бони Арнолд, вицепрезидент на DreamWorks Animation - от нейните ръце получих своята голяма награда.

Освен това, за разлика от късометражната програма в Кан, тук не се набляга на остри социални теми. Когато площадката на фестивала се превръща в трибуна за режисьора, това не е толкова интересно.

Могат ли да се отличат някакви основни тенденции в съвременната анимация?

Ще говоря само за авторската анимация. В комерсиалната сфера всичко е ясно – там целта е да се измисли история, която да е разбираема за цялото семейство, да достави на зрителя удоволствие и за това да се получат някакви пари. Ако говорим за тенденциите в авторската анимация, преди всичко това е отказът от наратива. Младите автори са малко притеснени от драматургията -  да удивиш, да изплашиш, да покажеш някакво „разчленяване“ за мнозина е най-подходящият начин за правене на филм.

Различава ли се руската анимация от западната?

При нас има по-малко от това „разчленяване“. Вероятно това се дължи на силните традиции на съветската анимация. Очевидно нашите мозъци са устроени по този начин – младите режисьори не са привлечени от траш, от нещо кръвожадно. На нас ни е близък наративът, на нас ни харесва да разказваме поучителни истории, за да посеем нещо добро, човешко. Ние сме израснали с приказки, с хубави анимационни филми – така мислим. 

Работили сте и в чужбина, и в Русия. Къде се чувствате по-комфортно?

Разбира се, че ми е по-удобно да работя в петербургското студио „Мелница“, отколкото в студията в чужбина. Когато говориш с хората, с които работиш на един и същи език е по-бързо и по-лесно да се разбирате един друг. Но не там е въпросът. Става ми лошо от самата дума „комфорт“ в контекста на производството на филми.

На мен изобщо не ми е комфортно да снимам филми. И ако нещо не ми се получава, ще се мъча и ще страдам еднакво както в Зимбабве, така и в Чукотка. По същия начин ще съм еднакво радостен, ако реша някакъв проблем. Единственото, което е за предпочитане, е все пак климатът да е топъл (смее се).

Бихте ли снимали филм, който да не е анимационен?

Вече не. Убеден съм, че киното като изкуство е завършило своето съществуване. Всички истории са разказани и киното се развива само по пътя на технологиите.

Значи ли това, че ще нараства броят на пълнометражните анимационни филми?

Боя се, че онова, което казах, се отнася и за анимацията, но никога не бих се наел да предричам нейното бъдеще. 

"Российская газета". Всички права запазени.