Хореографът Юрий Посохов: „Именно сега на хората са им необходими спектакли със сюжет“

За разлика от много руски класически романи, все още никой не се е наемал да направи балетна постановка на „Герой на нашето време“, ако не се брои една негова част – „Бела“. С какво Лермонтов ви вдъхнови?

В действителност, аз исках да направя „Война и мир“ или „Евгений Онегин“. Да изберем „Героя“ предложи Кирил Серебренников, с когото вече имахме договорка за неговото участие в спектакъла в качеството  му на режисьор. Освен това, този проект е замислен от нулата и е организиран от художествения ръководител на балета на Болшой театър Сергей Филин, но след смяната на ръководството на театъра бе замразен. Цяла година нищо не бях чувал за бъдещето на нашата постановка, седях си вкъщи, занимавах се с други балети и си мислех, че в Болшой театър всичко е отменено. А след това всичко отново много бързо се завъртя... Предложиха ми да работя в такъв контекст, при който хореографът вече не е главното лице, макар и все пак да е важен.

От петте христоматийни части на романа, в балета са включени само три: „Бела“, „Таман“ и „Княжна Мери“. Как ги избрахте?

Съвместно: срещахме се, обсъждахме – Кирил, композиторът Иля Демуцки, аз. В тази ситуация аз много научих от Кирил. Струва ми се, ние развиваме единната линия на спектакъла. Харесва ми начина на мислене на Кирил: той правилно чувства театралната необходимост, какво е важно именно в този момент. Линията на движение бе определена от него, и тя ми харесва.

Какво в „Героя“ е важно за вас?

Имаме три различни балета и в тях има три различни сюжета: и интимни неща, и социален живот, и курортни развлечения. Колкото повече проникваш в книгата, толкова повече откриваш вектори на отношения, които са абсолютно противоположни. Именно с това „Герой на нашето време“ привлича. А балетът – това не е преразказ на сюжета, това не е неговата цел. Например, да си припомним, как Джон Кренко преразказа „Евгений Онегин“. При него се получи не „Евгений Онегин“, а просто балет за любовта, той няма никакво отношение към истинския „Онегин“.

Музиката към балета е написана от младия композитор Иля Демуцки. Как се вписа той в екипа?

Ние много се срещахме, обсъждахме, какво трябва да има в партитурата – той за първи път се занимава с балет. След това започна да пише. В съвременния свят рядко се среща музика с такъв симфонизъм. Сред този минимализъм, който съществува в момента, изведнъж – музика в традициите на руската култура. Разбира се, проблеми има: плановете не са разгърнати, малки са, танците са очарователни, но завършват, без да са дали на хореографа възможността да се разгърне, защото, за да се изгради дадена картина, е необходимо време, кордебалетът трябва да се разгърне, преустрои – линии, кръгове, преходи... Но, може би, това е добре за съвременния балет – на всички им харесват кратките спектакли. Затова пък имам огромни простори за па-дьо-дьо.

Вашият герой от кое време е? На Лермонтов, нашето или от някое друго?

При нас всичко съответства на книгата. За мен тази история е извън времето, а Печорин е образ, който е популярен във всички времена. Той е забележителен човек, способен, интелигентен, но и със своите отрицателни качества. Между него и останалите зее пропаст. Печорин презира обществото, но благодарение на това, самото общество гледа на него като на необикновен човек, жените се влюбват в него, мъжете му се възхищават. Негативът винаги е харесван повече от позитива. Именно това, аз така го разбирам, е героят на нашето време.

Как мислите, в наши дни човек може ли да се противопостави на обществото?

За това всеки може да съди от собствена гледна точка. Аз съм слаб човек, не мога.

Но позицията може да се изкаже не само с речи от трибуната, но и с творчество?

Творчеството – това е нормална проява на човешкото същество, естественото състояние на някои хора. Това е работа, същата онази работа. Има хора, защитаващи правата на човека, независимостта. Ето това за мен е истински героизъм. Аз мога да помагам за това, въобще, аз обожавам да помагам на хората. Но не мога сам да защитя някого. А творчеството, една постановка може да не бъде чута от обществото, лесно да бъде забравена от него. И как тогава да се бориш с него? И защо?

А не ви ли интересува, че все пак някой ще ви чуе?

Да, аз чувствам, когато ме чуват.

Вие пак сте в период на сюжетни спектакли. Това на какво се дължи – завърна се потребността ви към тях или това са тенденциите в съвременния балет?

Да, последните ми спектакли са „Пролет свещена“, „Плувец“ (Swimmer), които аз поставих с Балета на Сан Франциско. По-лесно ми е да правя балет, когато виждам смисъла и знам причината, заради която правя движенията. Не е задължително това да бъде литературен сюжет – в „Пролет свещена“, например, той липсва, но аз следвах програмата, по която Стравински е писал музика. На мен ми харесва, когато използвам готова партитура за абсолютно нов сюжет.

Но в „Пролетта“ аз самият не можех да се откъсна от първоначалния мит. А в „Плувец“ аз сам измислих всичко, от край до край: либретото, режисурата, хореографията. Американците бяха удивени от тази постановка: те вече не помнят, кой е този Джек Лондон, малцина са прочели „Спасителят в ръжта“ от Селинджър. Получи се така, че аз ги приобщих към тяхната култура, която те са позабравили и не познават. Дори самите артисти започнаха да четат, да научават нещо ново, за да разберат смисъла, което на мен много ми хареса.

Самият аз сега искам да направя балет без сюжет, за целта да взема един от концертите за фортепиано на Прокофиев. Имам подписани договори за година и половина напред, и навсякъде – в Тбилиси, в Копенхаген, в Америка – навсякъде са поръчани сюжетни спектакли. Оставам с впечатлението, че именно сега на хората са им необходими спектакли със сюжет. Но аз се уморих от тях, и следващият ми балет в Сан Франциско сезон 2016-2017 г. задължително ще е без сюжет.

От времето на неговото зараждане, в американския балет винаги отчетливо се вижда руската следа и руското влияние. Като руски човек, който от дълги години работи в САЩ, как го виждате, тази тенденция запазва ли се и сега?

На мен ми се струва, че тя все още се усеща в балетните школи, в които и до ден днешен има много преподаватели от Русия. Но като цяло, американският балет върви, по-скоро, по пътя на английския.

Това означава ли, че руският балет е загубил световното си лидерство?

На мен ми се струва, че от гледна точка на изпълнителите, Болшой театър в момента държи лидерската позиция в света. Никъде няма да срещнете такава плеяда от танцьори. Но трябва да минат години, за да се появят собствени хореографии. И в момента театърът има такива възможности, каквито няма никой друг: никъде няма толкова много постановки, колкото тук. Трябва всичко това да се оползотвори. На мен много ми харесва творческият процес в театъра.

"Российская газета". Всички права запазени.