Светът навлезе в епохата на несигурността

Алексей Иорш
Днес да се говори за лятно затишие е неуместно, но все пак с приближаването на август организираният политически живот затихва. С какво зад гърба си излиза в условна ваканция до есента международната политика?

Главните събития на изтеклия сезон са Минският процес, подемът на „Ислямска държава“, обострянето на кризата по гръцкия дълг и успешното завършване на преговорите по иранската ядрена програма. Всяко едно от тези явления има своя предистория и логика, но все пак в съвкупността си те съставят напълно цялостна картина на глобалната политика. Украйна, Гърция и Иран – трите лица на съвременната дипломация.

Минският процес е пример за отчаян опит да се прекрати мащабното кръвопролитие в ситуация, когато са напълно непонятни както участниците в конфликта, така и техните крайни цели. Усилията на преговарящите са насочени към изработването на такива формулировки, които биха позволили да бъдат минимално конкретни, защото никой не пожела да поеме върху себе си тежестта на отчетливи и точно разписани задължения.

Съдбата на договореностите е напълно характерна: спори се даже не за това кой ги изпълнява, а какво означава изпълняването им. При това всички повтарят като мантра, че няма алтернативи на Минските споразумения и това наистина е така. Прекратяването на голямата война – това вече е постижение, а установяването на стабилен мир, изглежда, е просто невъзможно. Разбира се, че положението е крехко и опасно, но то илюстрира една от днешните истини – в света, който пребивава в преходно състояние непонятно къде, има проблеми, които са изцяло неразрешими. Максимумът е да се правят опити за тяхното минимализиране.

На този фон иранските преговори са противоположният полюс. Те се проточиха така дълго, защото главните участници – Техеран и Вашингтон – се стремиха  да разпишат подробно буквално всяка стъпка. При това максимално конкретно, за да не може да възникне двойно тълкуване. Причината е проста – пълното недоверие един към друг. Няма място за никакви джентълменски съгласия, всичко трябва да бъде протоколирано, предварително да бъдат предвидени механизмите за контрол.

Само в този случай има шанс за изпълняване на договореното и сегашната сделка позволява да се надяваме на това. Женевско-виенският процес (за разлика от Минския) показа, че ако страните знаят точно какво искат и ако действително желаят да се споразумеят, могат да постигнат много. Разбира се, че общата обстановка добави политическа воля – разпадащият се Близък Изток заставя да се престъпят предишните ограничения и да се търсят нови форми на политическото оцеляване.

Гърция е още един вариант. Достигнатият като резултат „компромис“ остави у всички горчив вкус в устата и усещането, че нищо не е решено, но затова пък е извършено насилие. От една страна, отдавна е ясно, че в еврозоната трябва да се въвежда ред, а за това – ако консенсусът не се получава сам по себе си – е нужна нечия лидерска воля. Този „някой си“ е очевиден – Германия, най-мощната страна на Европейския съюз. От друга страна, проявата на тази воля веднага уплаши всички, а най-вече – възникна въпросът: знае ли лидерът какво прави? Каквото и да е било, кризата на еврозоната показа третия тип преговорен подход – диктата на най-силния, който се приема от някого доброволно и охотно, а от другиго със страх и съмнение.

Четвъртото главно събитие на отминаващия си сезон – успехите на „Ислямска държава“, отчасти нивелира всичко гореизложено, тъй като демонстрира стихия, пред която дипломацията и политиката са безсилни, в каквато и форма да се проявяват. „Ислямска държава“ е системно прекършване на модела, на схемата, по която бе устроен Близкият Изток през ХХ век.

Светът отдавна вече преживява болезнени промени. Но сега несигурността се разпространява не само по отношение на бъдещето, но и по отношение на това, дали изобщо са работещи известните начини за решаване на социалните проблеми.

Тревожен симптом на отминалия период станаха зачестилите разговори за голяма война. Страхът, отминал (както изглеждаше) завинаги отвъд границите на 90-те години, отново заговори за себе си. При това, както отбелязват много специалисти, няма никакво реално основание нито за надпревара във въоръжаването, нито за сериозен сблъсък на интереси. Но в съвременния свят границата между реалността и илюзиите практически е изличена.

Авторът е председател на президиума на Съвета по външна и отбранителна политика.

"Российская газета". Всички права запазени.

Този уебсайт използва "бисквитки". Кликнете тук , за да разберете повече.

Приемам "бисквитките"