Русия се нуждае от модернизация на политиката си по националния въпрос

Сериозността на ситуацията се усложнява от факта, че дискусията се концентрира, на първо място, около  Северен Кавказ - най-турбулентния и непредсказуем район на Русия.

Показателен е конфликтът между ръководителите на Чечения и Ингушетия във връзка с между-републиканските граници, убийството на един от духовните лидери на руските мюсюлмани (Саид-Афанди) и заявлението на губернатора на Краснодарския край – Александър Ткачов, че е необходимо създаването на специални казашки патрули, които да защитават региона от пришълци, идващи от Кавказ. В последното предложение ясно личи опитът за противопоставяне на едни граждани на страната на други, въпреки че в позицията на губернатора не ставаше въпрос за нелегални емигранти, притежаващи чужди паспорти на територията на Федерацията, а за изграждане на бариери за руски граждани, живеещи в Северен Кавказ. Става въпрос за регион, който е неотделима част от съвременна Русия.

Да започнем с това, че което и да е (дори богато и процъфтяващо) многоетническо общество може да се окаже изправено пред опасностите от междуетническо противопоставяне и сепаратизъм. Това показва историята на европейските и северноамерикански страни – Испания, Белгия, Великобритания, Франция, Канада. Но, може би, най-интересен за съвременна Русия е опитът на Съединените щати. Расовите вълнения през 1968 година, последвали убийството на чернокожия лидер Мартин Лутер Кинг, поставят страната на границата на разделението.  Днес, след четири десетилетия, проблемът вече не е политически. Той успешно е преместен в социалната сфера. За успеха на държавната политика, за интеграция на тази група от населението, може да се съди по фигури като президента Обама, двама държавни секретари от предишните администрации, четири звездни генерали, медийни звезди и младежки идоли от спорта.

В тази връзка,  днешните етнически изстъпления, увеличаващи се всекидневно в Русия, не говорят за това, че всичко е фатално предопределено и страната се движи към своя разпад. Потенциалът за успешна работа има бъдеще, но преди всичко е нужна модернизация на политиката по националния въпрос, нейните символи и обществено-политическото говорене. В противен случай, в образуващия се вакуум, ще възникнат различни национални проекти, при които място за Русия, като държава на всички руски граждани, независимо от етническата им принадлежност, няма да има.

За съжаление, на политиката по националния въпрос твърде дълго се е гледало като на част от фолклора и етнографията. Показателно е, че ресорното министерство беше разформировано, защото за властта беше трудно да открие функционален смисъл в практическата му дейност. Нерядко националната политика се е свеждала до система от мерки, която да облагодетелства различни етнически групи, определени като „доминиращи” и „коренни”, и такива, които са длъжни да се приспособяват към коренното население на дадена територия. С такива идеи са заразени не само маргинали и екстремисти, но и представители на управляващата партия, които предлагат да се утежнят практиките за „регистрация” и да се въведат ограничителни мерки за „новодошлите”, включително собствените съграждани от други региони. В резултат се изграждат отношения, не с човека и гражданина, а с разглеждани като „колективни личности” етноси,  което води до сегментация на руското общество. Между впрочем, за специалистите е повече от очевидно: „ограждането” е невъзможно. Против него работят обективните закони на икономиката, географията и демографията. Ако населението на северноказвказките републики се увеличи, а земята в Чечения, Дагестан или Ингушетия е недостатъчна за него, то никакви заграждения не могат да спрат заминаването на много от хората в трудоспособна възраст. Нещо повече, желателно е това да се случи като вид социална профилактика. Без вътрешна миграция шансовете кавказкия „котел” да се взриви се увеличават.

Следователно, не е нужно да се борим за „добрите руснаци” или „добри кавказци”, а да помислим как качествено да обезпечим лоялността към Руската държава и общество на представителите, не само на различните етнически групи, но и на социално-икономически структури, и на носители на различни видове трудова етика.

Днес има плахи признаци, че ситуацията ще се промени. През август 2012 година в Саранск се проведе първото заседание на президентския Съвет по междунационални отношения, в чиито състав влязоха авторитетни представители на академичните среди. Беше поставена задача за изработване на концептуално нова основа на руската политика в тази толкова деликатна сфера. В своето изказване пред Съвета – акад. Валерий Тишков (директор на Института по етнология и антропология на Руската академия на науките) правилно отбеляза: „правата на малцинствата и правата на мнозинствата могат да се осъществяват само в едно общо пространство, а не в изолиран за всяка община вид. Изолацията, на тези или онези националности, не само на конкретна територия, но и в културен аспект, може да има разрушително въздействие върху държавата”. Борбата с ксенофобията (и на мнозинствата, и на етническите малцинства) трябва да се приравни с борбата с тероризма, етническите престъпления,  преодоляване на затвореността на отделни субекти на федерацията, погромите. Друг път, освен формирането на единна руска политико-гражданска нация, няма. И колкото по-бързо Русия изработи нова, по-модерна политика по националния въпрос, която да не се базира на „принципа на кръвта” и прословутата „пета точка*”, а на принципа на гражданско-политическа общност и лоялност, толкова по-бързо страната ще се приближи към реалното, а не към декларативното единство.

Сергей Маркедонов е гостуващ изследовател в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон. 

--------------------------------------------

*Специална графа в документите за самоличност, която указва етническата принадлежност на приносителя в Съветския съюз до 1990 година.

"Российская газета". Всички права запазени.