Ако зададем въпроса по-просто 

...то той звучи така: къде е границата между толерантността и опазването на онези ценности, които превърнаха Европа в място на поклонение на милиони имигранти? Ако пък го зададем съвсем просто – то защо по центъра на Лондон жени могат да се разхождат опаковани от главата до петите като мумии и това трябва да се нарича „толерантност”, а в някоя столица от Близкия изток не е позволено да се покажеш в дреха с къс ръкав от „уважение към националните обичаи”?

Въпросът е по-сложен: в проявата на безкрайно толерантно уважение към чуждата идентичност не се ли размива собствената? Не се ли поставят под заплаха основите и ценностите, на базата на които се е сформирала идентичността на западните общества, които днес са толкова привлекателни и същевременно толкова омразни?

След Франция и Швейцария към този въпрос се приближават и Германия, и Великобритания. Провъзгласили по-рано пълна толерантност, мултикултурно общество и многообразие на идентичности, западните общества днес осъзнават, че са станали заложници на собствените си идеали. На конференция в Мюнхен британският премиер Дейвид Камерън публично призна, че „моделът на държавен мултикултурализъм” се е провалил. Като позволихме на различни култури, в това число на представители на мюсюлмански страни, да живеят според собствените си представи, „ние не им предоставихме идея за обществото, към което бихме искали те да принадлежат”, и разрешихме съществуването даже на такива „изолирани обществени групи, чието поведение е напълно в разрез с нашите ценности”, каза Камерън.

Екстремизмът се установи в Европа

Европейските лидери виждат все по-големи прояви на екстремизъм не някъде си там по ирано-иракските граници, ами в собствения си дом.

Може да се дадат множество обяснения защо „новите имигранти” не се интегрират в западните общества, което на свой ред води до протестни настроения. Към този факт можем да добавим и твърдата социална структура, от която са изтъкани всички европейски старания. Това е един вид национален снобизъм, който може да бъде усетен в пълната му сила и в Англия, и във Франция. Друго обяснение е очевидната икономическа изгода, която носи евтината работна ръка от чужденци. Тук влиза, макар и да не се произнася на глас, и общо осъзнаване на своебразното европейско превъзходство, на което донякъде се гради отношението към имигрантите. С други думи, като ви пускаме при нас и ви позволяваме да живеете и работите тук, ние по този начин вече ви облагодетелстваме...

Пречи им високомерието?

Подобно високомерие често може да бъде видяно спрямо не толкова успешните от страна на по-развито и икономически наситено общество със слабо подвижна социална структура.

Това е така, но то е едва едната страна на действителността. Имигрантите винаги са били неделима част от всяка една империя или просто силна, преуспяваща държава.

В съвременния свят обаче пристигащите в търсенето на по-добра съдба хора за първи път могат и да не заимстват културата и нравите на новата страна.

Те разполагат с всички възможности да запазят езика, навиците и традициите си, с една дума - начина си на живот. Това се дължи не само на ускоряването на общия ход на живота, но и на увеличаването на потока от имигранти в държавите от Европа или Северна Америка, както и на достъпните средства за общуване.

Този въпрос е разгледан от Самуел Хантингтън през 2004 г. в неговата последна книга „Кои сме ние?”, в която той описва наплива от хора от латиноамерикански страни в Съединените щати. Той казва, че това е първата вълна имигранти за цялата история на САЩ, на които не им се налага нито да учат английски, нито да заимстват местните нрави, нито да спазват американските ценности. Това не се дължи само на факта, че сега пристигат прекалено много латиноамериканци и местните не успяват да ги „смелят”, но също така и поради факта, че съвременните технологии позволяват поддържането на постоянни и здрави връзки с историческата родина (от което са били лишени предишните заселници), което, само по себе си, лишава новите имигранти от необходимостта да се асимилират .

Толерантност – ето от какво имаме нужда

От една страна, са налице фактори, които позволяват на културите да се разпространяват мигновено – чат и туитър, телефони и телевизори; от друга страна, бавно до крайност или въобще да не навлизат една в друга, тъй като това вече не се изисква от нравите и нормите на западноевропейските общества. Затова към тези фактори е необходимо да се добави още един – толерантността, която се е превърнала в неразделна част от либералната култура.

Винаги са съществували империи и доминиони, силни и зависими страни и нации, но демокрацията в днешния й вид и в която задължително влиза толерантността, се появява едва преди няколко десетилетия. За да бъдем по-точни – това става с краха на последните морски империи и окончателното изчезване на съсловните, расовите и националните прегради. За първи път в световната история възниква безкласово общество, в което де юре всички са равни. Тази безкласовост е съпроводена от две други съвършено нови черти – възникналото сред европейците чувство за историческа вина към третия свят и всеобщо наложилата се толерантност към малцинствата.

Уважението към мнението и правата на малцинствата – независимо дали те са национални, расови или сексуални общества – не е просто нормално явление. Това е едно от неоспоримите достойнства на истинската демокрация, в която тези, които са малцинство, се чувстват също толкова свободни и защитени, както и преобладаващите социални, политически или етнически групи и настроения.

През последните години обаче това взимане под внимание на мнението на малцинствата по-скоро се е трансформирало в някакво войнствено изискване към властта, обществото и морала да се позволи на всички тези групи да живеят, както си искат. Камерън нарече това „пасивна толерантност”. В реалността тя е изключително активна: щом не искат да учат езика на страната, в която пребивават, добре – може да не го учат; щом не искат да се обличат като околните, добре – може да си ходят както са си свикнали; щом не искат да позволят на жените да работят, добре – може да си седят вкъщи и да раждат деца.

Обратната страна на този подход дълго време бяха не само съображенията за толерантност, но и за бизнеса. Все пак имигрантите запълват работните места, от които се отказват местните. И тук обаче европейците започват да се замислят: ставайки още по-силни икономически именно с помощта на тази работна сила, не поражда ли едновременно това още по-голяма ненавист към тях? Именно от страна на тези, които живеят и работят тук, допринасят за разцвета на европейските държави, получават от тях средства за живеене за себе си и семействата си, но същевременно, ако не ненавиждат този свят, то най-малкото еднозначно не го приемат за свой. И като не изпитват нито уважение, нито отговорност, то съответно не виждат и необходимост да се превърнат в част от тази „нова родина”.

Всичко си има цена

Взаимното проникване на различни култури и като следствие тяхното обогатяване е естествено, постоянно и непрекъснато действие. Всичко обаче си има цена и последствия, особено ако се окаже, че няма никаква взаимност. Това е другата страна на реалността и именно към нейното осъзнаване се приближават сега западните либерални демокрации: предоставяйки свобода на поведение и самоизразяване на новите обществени групи, какво получаваме в замяна?

Да, нормите на западните общества са възвеличени в ранг на световни идеали, но често това е само инструмент от дипломатическата реторика. Почти всички публично се кълнат във вярност на тези ценности, но всъщност не ги смятат нито за привлекателни, нито за единствено правилни. Очевидно и събитията в Близкия изток, и политическото пренасочване на дясно представляват търсене на отговори на новите предизвикателства, макар те още да не са произнесени на глас.

Цитати

Ангела Меркел, канцлер на Германия 

"Този мултикултурен подход, когато твърдим, че просто живеем щастливо рамо до рамо един с друг, пропадна. Абсолютно пропадна...”

Дейвид Камерън, премиер на великобритания 

"Възниква въпросът, ако проблемът е в отсъствието на демокрация, защо има толкова много екстремисти в свободните и открити общества?”

"Российская газета". Всички права запазени.