Човек – това звучи гордо?

Когато и да си включиш телевизора, със сигурност ще видиш как бият някого по лицето. Със сигурност! В който и да е ден или час... Можете да бъдете сигурни в това. Ние питахме всички: „Какво поколение ще израсне от тези деца, които са възпитани с тези безкрайни екшъни?” Все ни се струваше, че това поколение расте някъде далеч в бъдещето. Пък то вече си е израснало. И вече дори излезе на Манежния площад, за да прави именно това, което показват по телевизора всеки ден – да бие другите. И е желателно да го прави красиво и с ефекти.

Не сте ли забелязали, че нашите филмови дейци са се научили много добре да пресъздават побоища: всички тези ефектни удари и кръв, размазана по лицето? А що се отнася до любовта на филмовия екран, както и преди, все не успяват да я пресъздадат.

Защо тогава искаме младите хора да могат да обичат и да не умеят да се бият? Откъде ни хрумна това? Младите се учат на това, на което ги учат. А това, на което не са ги учили, то просто не го умеят. Както пееше уважаемият от всички нас Владимир Висоцки: „От дете не мога да бия човек по лицето”. Я приберете книгата някъде, а плочата скрийте в архива си... Човек... Няма такава дума в този живот.

Прекрасно е, когато политици от различно ниво говорят за уважение към хората. Ужасно е, когато тези думи не можеш да ги чуеш от никъде другаде.

Кои са героите в днешните, най-нашумели филми и театрални представления? Това са маргинали, зли по правило, налитащи на бой хора, изгубили това, което ние наричаме „човешки облик”. Авторите на подобни произведения ни призовават да съчувстваме на такива персонажи, защото и те са хора. Пък на нас ни се иска да попитаме: „А нали има и други, на които можем да се възхищаваме?”. Да, ама няма кого да питаме.

Господ е създал човек по Свой Образ и Подобие... Като погледнеш на по-голяма част от последните театрални и кинопремиери, оставаш с впечатлението, че по време на създаването им Господ не е присъствал...

Като гледаме на мнозинството участници в естрадните концерти, ни се иска да възкликнем не „човек – това звучи гордо”, а „човек – това звучи фалшиво и неискрено”. Като цяло, човек някак си не звучи...

Ние, възрастните, сме тези, които не сме обяснили на младежите, които днес излизат на улицата с една-единствена цел – да ударят някой с все сила, че човек – това е ценност. Че всеки един от тези, когото те млатят, в когото стрелят и когото наръгват с нож, има майка, любима, деца... Че това са хора, а не мишени. Че това са „хора”, а не просто носители на някакви идеи или представители на някаква националност.

Тези, които днес съставят училищните програми, са убедени, че човекът от ХХІ век може спокойно да си живее без великата руска литература, докато математиката му е крайно необходима. Литературата е изключена от списъка на задължителните програми.

Руският човек е особено същество. За да може да стои уверено на Земята, са му нужни две опори – вярата и литературата. Или поне една от тях. Когато няма нито едната, нито другата, той озверява и стига до „безсмисления и безпощаден” бунт.

Това, което пиша, не е просто колона. Това не е анализ, а вик. Вик за това, че когато ние, възрастните, не можем да обясним на децата си, че всеки човек – всеки! – е Създание Господне, в правата си влиза полицията.

И това е началото на съвсем друга история.

Авторът е член на Академията на руската телевизия

"Российская газета". Всички права запазени.