Колският полуостров - живот със северни елени

За всякакви дейности и нужди въобще няма светлина от 10 декември до 3 януари, но рутината не се променя много по време на 2000-те часа тъмнина, която покрива региона всяка година.

В самия център на Колския полуостров се намира село Ловозеро, прочувствено наричано от по-младото поколение на неговите жители Love-Ozero (Езеро на любовта-английски). То е столицата на руската Лапландия. Районът, който носи същото име, е най-големият все още рядко населен район в Мурманския регион.

На изток от Ловозеро, на морския бряг, се намира Гремиха – „селото на летящите кучета“. Единственият начин да стигнете до него е по вода, и то, само ако времето е хубаво. През зимата, снежните виелици и морските бури могат да оставят посетителите заклещени там със седмици. Силните ветрове са способни да вдигнат кучета или малки животни във въздуха, а когато времето е наистина лошо, хората трябва да се държат здраво за металните парапети, които са на една линия с тротоарите, минаващи през цялото селище.

В сравнение с Гремиха, Ловозеро може да се нарече спокойно малко селце в тундрата. 

„Имаме апартамент и къща в Ловозеро. Но не можем да оставим елените. Ходим в града около един път месечно, за да купим провизии и да се изкъпем“, казва Татяна, пастир на северни елени в Гремиха. „Нашият син Егор каза преди доста време, че ще ни построи баня, но така и не успя. Удави се преди шест години“.

Татяна и нейният съпруг Валери живеят в малка дървена къща, скрепена с дървесна смола. Буркани с консервирани диви къпини и червени боровинки са подредени покрай стените. Когато трябва да излезе навън, Татяна облича палто от кожа на северен елен. Задушеното еленско също е обичайно ястие в тяхното меню. Тези видими знаци не са единствените, които свързват Татяна и Валери със северния елен. Те са коми – полуномадско етническо малцинство, което населява руския север, на което гледането на елени е в кръвта.

Техният приятел Миша е на друго мнение. „Знаете ли защо пастирите на северни елени не искат да се връщат в града? Защото знаят, че ако си дойдат, ще се запият здраво. Хората много бързо се отдават на пиенето в Ловозеро. Отегчение, студ и безпаричие – животът е тежък“, казва Миша.

Миша предпочита да се придвижва с моторна шейна. През зимата той организира екскурзии с шейни и моторни шейни, докато през лятото е водач из Колския полуостров. Понякога води туристи при семействата на пастирите на северни елени, които им дават да пояздят животните срещу малка сума пари.

Източник: Антон Панин/ Вячеслав Вазюля

„Туристите, които идват са предимно от Русия, Скандинавия и Съединените щати – почитатели на екстремните условия. Никой не идва тук по случайност. Разбира се, трябва да се подготвите за пътуването, защото не всеки може да живее в типи (вид шатра) или да кара по 13 часа на моторна шейна. Във всичко тук, обаче, има романтика. Пейзажът е суров, все едно сте на друга планета“, обяснява Миша.

„Местните власти имат идея за проект, наречен „Руска Лапландия“, който включва хотел и ски писти. Като цяло, работата не върви добре, но нямаме нужда кой знае колко, за да стартираме с туризма тук. Ако могат да ни помогнат, поне да се започне някакъв малък бизнес!“

Миша и неговият брат също така са доброволци в спасителни операции, като издирват хора, които са се изгубили в снежни бури, помагат на екипи от Мурманск и Хибини. „В нашия район нямаме спасителен екип. Хората, които не са от тук, се губят. Упътваме ги на моторни шейни“, казва Миша. „Лошото е, че никой не ни дава и една копейка за гориво или поддръжка на машините“. 

 
„Животът не ме плаши – двама сме!“, казва Татяна. „Единственият проблем са кучетата, защото ловците не ги заключват през нощта. Едно ловджийско куче може да разкъса елен на парчета. Какво може да направим двама души, за да го спрем? Понякога идват да възстановят реда, но на следващия ден кучетата отново обикалят из цялото езеро“.

Когато елените изядат целия еленов мъх тук, семейството събира всичко и отива някъде другаде. „Нашата къща е на шейни, тоалетната също, така че местенето на ново място не е проблем. Освен въглищата ни, които са затрупани под снега и въобще не можем да ги изкараме“, разказва Татяна.

„Борбата за оцеляване е трудна, когато разчиташ само на себе си“, обяснява Миша. „При северните елени, ако избяга водачът, всички се разбягват. Ако един от тях се отдели, бяга в ъгъла и там спира – и евентуално се връща в стадото. Те прекарват времето си като тичат наоколо докато не се уморят, за да не замръзнат. Тежко им е сами“.

Изглежда, че манталитетът на северните елени е заразил хората от Ловозеро. Докато малцина някога са дошли в селото; малцина са го и напуснали. Нещо - изтощението, страхът от някакъв друг начин на живот, нуждата да останеш с другите себеподобни – държи в момента населението стабилно на цифрата от 2828 души. 

Голямата снимка: Александър Семьонов

"Российская газета". Всички права запазени.