Петима руски провинциални писатели

Руският културен живот винаги се е характеризирал с центробежността си. Разбира се, типажът на младия провинциалист, който с все сили се е устремил да завоюва столицата, не се е появил за първи път в Русия, но като че ли именно в Русия и тъкмо през 20-и век неговото развитие стига логичния си завършек. В съветско време за всички творчески хора преместването в столицата бе неизбежно стъпало в творческия растеж, независимо дали това е било желано или не.

И, разбира се, писателите не са правели изключение. Макар че на писателя, за разлика от кинорежисьора или балерината, не му е трябвала голяма киностудия или Болшой театър, за да се реализира. Дори Михаил Шолохов, който не е излизал от казашкото си село, е имал квартира в Москва, полагаща му се като на голям началник.

През 21-и век, когато за литературни постижения вече не дават жилища, писателите се оказаха изправени пред труден избор: да потеглят на суров поход за завоюване на столицата или пък да си останат в „малката родина“ в относителен комфорт... в пълна неизвестност. Едва през първите 10 години на новия век се появиха редица писатели, които не искат да покоряват столицата, а тъкмо обратното, предпочитат столичните литературни награди да „дойдат“ при тях.

Снимка: PhotoXpress

1. Алексей Иванов (Перм – Екатеринбург)

Плодовит автор на много романи, по един от които – „Географът пропи глобуса“ (Географ глобус пропил), е заснет успешен филм. При това романите му са написани по толкова различен начин, че една негова землячка (между другото, отдавна преместила се в Москва) – писателката Олга Славникова на шега казва, че Иванов е „човек с три мозъчни полукълба“. Освен художествена литература Иванов е автор на документална проза за река Чусовая, за родния Урал и неговата столица Екатеринбург, в която се премести да живее неотдавна. В издадения преди време албум-пътеводител той отстоява идеята, че в промишлен Урал се е създала някаква особена „Миннодобивна цивилизация“.

2. Захар Прилепин (Нижни Новгород)

Снимка: PhotoXPress

За разлика от Иванов, Прилепин изобщо не иска да се затваря в рамките на един район. За едно десетилетие, от тридесетата до четиридесетата си годишнина, която отбеляза едва през 2015 година, той извървя пътя от неизвестния дебютант с проза в жанра „сдържаната мъжка сълза“ и със съмнителна (в очите на столичните литературоведи) репутация на „национал-болшевик“ и „омоновец“ (член на отряда на милиция за изпълнение на със специални задачи) до автор на бестселъри и публичен интелектуалец, който има собствено мнение по важни политически въпроси.

А освен това той се прослави и като издател на музикални дискове, собствено музикално телевизионно предаване и дори със своя линия облекло. Най-новият роман на Припелин „Обител“ (Обитель) е посветен не на Поволжието, а на Соловки (или Соловецките острови, които са най-големият по площ архипелаг на Бяло море – бел. ред.).

3. Василий Авченко (Владивосток)

Името на 35-годишния журналист от Далечния Изток стана известно в цяла Русия през 2009 година след излизането на книгата му в документална проза „Десният волан“ (Правый руль), в който се отстоява не толкова правото да се карат внесени от Япония поддържани автомобили, колкото правото човек да има собствена идентичност. През 2015 година той издава несравнимо по-слабо политизираната и по-поетична книга „Кристал в прозрачен обков. Разкази за водата и камъните“ (Кристалл в прозрачной оправе. Рассказы о воде и камнях), посветена на уникалната природа на родния му Приморский край.

4. Максим Осипов (Таруса)

Биографията на 53-годишния Осипов е удивителна. Московчанин по рождение, лекар по образование, той се завръща в Русия след двугодишно пребиваване в Калифорния в началото на 90-те години, а през 2005 година оставя успешния си медицински бизнес и постъпва на работа като кардиолог в централната района болница на Таруса – малък град в Калужска област. Без да изоставя самоотвержената си медицинска практика, той пише романи, разкази и пиеси и веднага си спечелва прякора „новият Чехов“. Сравнението е ефектно, но спорно. Само че заглавието на дебютната му книга „Грехота е да се оплаквам“ (Грех жаловаться, 2009) е безспорно успешно и отразява жизнената платформа на лекаря-писател.

5. Роман Сенчин (Тува – Красноярски край – Москва)

Прес снимка

Суровият реалист Сенчин, който до голяма степен продължава традициите на социалистическия реализъма от съветското време, в много отношения продължава и жизнената траектория на съветския писател, включваща учене в Литературния институт и преместване в Москва след завършването му. Само че тази траектория е продиктувана от новите постсъветски обстоятелства: след разпада на СССР в родната му Тува започват националистически вълнения. Казано по-просто, започват да гонят руснаците от автономната република.

Семейство Сечини успява да се прехвърли в съседния Красноярски край и се опитва да се захване с фермерство, което впоследствие Роман описва с безпощадна откровеност в най-известния си роман „Елтишеви“ (Елтышевы, 2009). Между другото, ако се съди по големия краеведчески очерк „Тува“, писателят е запазил много топли чувства към своята екзотична малка родина. А Красноярския край е описал в неотдавна излезлия роман „Зона на наводнение“ (Зона затопления, 2015). Сюжетът на тази книга също не е много весел –преселването на жители на сибирско село при строителството на водна електроцентрала.

"Российская газета". Всички права запазени.