„Русия от моето детство“: Човекът, който никога не спира да пише пръв

Малка част от архива на Петър Вацов.

Малка част от архива на Петър Вацов.

Велислава Хубавий
Във времена, когато мнозина никога не са получавали „истинско“ писмо – наниз от мастилени букви върху хартиен лист, ви срещаме с човек, изпитал този трепет стотици, а може би хиляди пъти. „Руски дневник“ разговаря с Петър Вацов – „колекционер“ на съдби, спомени и приятели по пощата – от СССР та чак до днес.

„Русия от моето детство“ е инициатива на „Руски дневник“, чиято цел е да погледне в живота на поколенията, които си пишеха с деца от целия социалистически лагер, в това число и с Русия. 

Търсим човека, който ще разкаже най-интересната история, свързана с тази инициатива, ще покаже най-интересното писмо или снимка! Включете се в нашия конкурс – разкажете ни за „Русия от вашето детство“ и спечелете двупосочен билет до Санкт Петербург! 

Очакваме писмата ви на адрес: София, ул. „Крум Попов“ №1


Петър Вацов започва да си пише с руско другарче още през 1960 г., когато изпраща писмо до „Радио Москва“ с молба да му дадат адрес на руснак на неговата възраст, с когото да си кореспондира. Радиото се отзовава и това е началото на един интересен живот, чиито епистоларни приятели са около 600 души за 56 години, изпълнени с писане, любопитство, разкази за нашия и техния живот и много страст да опознаеш другия.

Съвременните деца не биха разбрали този разказ, защото от момента на проговарянето си ползват скайп, а малко след това – имейли и чатове. На въпрос как да обясня на едно 8-годишно дете например, че писането на писма на хартия е специално изживяване, Петър Вацов отговаря просто: „Трябва да получи първото си интересно писмо!“. И не мислете, че този колекционер на думи и съдби е ретро – той също ползва електронна поща, но не се е отказал от шика на хартията.

Интервю на Дея Йорданова с Петър Вацов, участник в „Русия от моето детство“. Снимка: Велислава Хубавий

През голяма част от разговора си задавах въпроса какво е карало този човек да изпраща по 250 новогодишни картички към половината свят, да има таблици с имената, имените и рождените дни на хора от другия край на света. Някои от тях, като Валя от Колчугино, е била тийнейджър, когато през 1960 г. започват да си пишат. После се жени, има деца, а сега е прабаба, но продължава да чака писмата на Петър Вацов.

Виждат се за първи път 11 години след началото на кореспонденцията помежду им. Тъй като самият Вацов е бивш преподавател по стокознание във Варненския икономически университет, голяма част от тогавашните младежи, с които започва да си пише, днес са доценти или професори – допаднали са си. 

Валя от Колчугино – на малката снимка долу в средата е в началото на тяхната кореспонденция, а на снимката горе е булка, няколко години по-късно. Снимка: Велислава Хубавий

Тази история води началото си от едно момче, което живее на брега на Дунав в град Свищов и което започва само да се грижи за набавяне на стотинки за международни пощенски марки – научава се само да гребе с лодка, въпреки че баща му е моряк. Усвоява и как да измерва нивото на р. Дунав с едно шише, вързано на връв, а ние после слушахме в 15.00 ч по БНР за „нивото на река Дунав в сантиметри“. И тук отново го питам – защо има тази страст у него към кореспонденцията – искал е да се ожени за чужденка или да си запълва времето – „исках да не съм с тълпата“, казва замислено Петър Вацов.

Когато вади албума със стари снимки, картината започва да ми се прояснява, защото попаднахме на снимката на Таня от Коми, чието сърце е толкова болно, че от дете лежи в болници за лечение. Никой не знае колко ще е дълъг животът ѝ и когато спира да пише на Петър, той се ужасно притеснил. По онова време писмата пътували с авиопоща по 10 дни, но когато минали няколко месеца, страховете на Петър за Таня станали много силни.

Не успял да се свърже с нея години наред и накрая намерил познат в командировка до нейното родно място, който да мине през дома ѝ, да позвъни и да се представи кой го праща. Оказало се, че Тяна е оживяла, омъжила се е и се чувства добре. Изненадала се приятно, че някой толкова силно се интересува от нея и отново започнала да си пише с Петър. 

Още повече Петър се радва на случайностите, които го запращат в съвсем неочаквана посока. Изгубено писмо, което някой спасява по пътя и му го препраща и така намира нов човек с когото да си пише. Разказва, че понякога писмата стигат при него, без да е упоменат адресът му на плика, но пощаджиите вече го знаели и писмата все пак го намирали. Веднъж се изгубил в Парка на свободата в Москва и до смрачаване се лутал в търсене на изход. Накрая го спасило момиче – запознали се в този конфузен за него момент и започнали да си пишат. Петър е от хората, които наистина могат да хванат един детайл и да го развият до голям сюжет.

За какво си пишат в тези писма от по няколко страници всяко? Питам събеседника си, защото днешните мейли, извън прикачените файлове с документи към тях, са доста телеграфни. Писали са си за филми, книги, за града си и никога не им омръзвало. На въпроса ми има ли някой, който да му се е сторил безинтересен събеседник и да е прекъснал връзката си с него, отговорът ме изненадва – „няма такъв, всички са интересни по своему“. Подходът му е специален – той не задава често въпроси, предпочита да разказва за своя живот за това, което го вълнува, а другият човек често отговаря по подобен начин. 

Уважаеми читатели на „Руски дневник“, ако искате да усетите удоволствието от писането на писма на хартия и получаването на такива писма, включете се в нашия конкурс „Русия от моето детство“.

Удоволствието ще бъде взаимно!

"Российская газета". Всички права запазени.

Този уебсайт използва "бисквитки". Кликнете тук , за да разберете повече.

Приемам "бисквитките"