„Русия от моето детство“: Какво им е специалното на руснаците?

Първите подаръци от Анатолий – кърпичките и руският шал, с който Марияна се снимала още тогава.

Първите подаръци от Анатолий – кърпичките и руският шал, с който Марияна се снимала още тогава.

личен архив
Мариана Хубавий е детски педагог, от хората е, които и до днес обичат Русия, защото я познават добре – от писмата на „руски другарчета“, от пътуването по река Волга, когато обиколила 28 града по протежението ѝ, от прочетената руската поезия и литература, от служебните пътуванията на съпруга си, когото придружавала като заслужил химик на НРБ (преди 1989 г.).

Срещата ни в редакцията на „Руски дневник“ даде възможност да потърсим отговор на въпросите какво им е специалното на руснаците и как си обяснява техният неугасващ през годините патриотизъм, въпреки историческите и политическите превратности на XX век.

През 1958 г. Мариана Хубавий се запознава чрез писмо с Анатолий Мачехин от Симферопол (Кримски полуостров), още преди да влезе в гимназията. Баща ѝ обичал братушките като участник в Отечествената война и често казвал „Вот тебе, здравствуй!“. „Седяла съм с винтовка до бюста на Сталин, плакахме, когато почина, а после трябваше да изхвърлим всички книги, защото отхвърлиха култа към личността, а книгите бяха такива“, разказва Мариана.

Марияна Хубавий с шала, който ѝ подарил Анатолий Мачигин. Снимка: личен архивМариана Хубавий с шала, който ѝ подарил Анатолий Мачехин. Снимка: личен архив

Мариана била свито дете заради проблемите с очите, но една приятелка ѝ дала адреса на руско момченце. То се казвало Анатолий и било сираче. Така започнала дългата кореспонденция на две чувствителни деца.

„За нашето семейство пристигането на оня красив плик с картинката, марката и едрия руски почерк беше събитие. Даже ставаше празник в квартала. Идваха комшии, приятели, аз четях на глас, защото учехме руски от пети клас и всички разбирахме. Той пишеше за обикновени неща – какво учат за Пушкин, за Толстой, че имат хубава учителка по география и затова обича този предмет. Така научил за България“.

Анатолий Мачигин, който на всички снимки отзад е написал „На моята българска  сестричка“. Снимка: личен архивАнатолий Мачехин, който на всички снимки отзад е написал „На моята българска сестричка“. Снимка: личен архив

Мариана Хубавий и днес има много приятели в Русия – две костюмографки в „Мосфилм“, един офицер и няколко химици, с които разговарят по телефона и си гостуват взаимно.


Анатолий станал моряк и трябвало да праща писмата до свой приятел в Русия, който ги препращал към Мариана – като моряк нямал право да пише до чужбина. Така спасили кореспонденцията си… Анатолий умира през 70-те годи от рак, но писмата пътуват до самия край. През последните месеци пращал само картички. По това време вече и двамата са женени, с по две деца. Анатолий Мочехин четял писмата от Мариана в болницата и пожелал да бъде погребан с тях, което силно озадачило съпругата му и я накарало и тя да ги прочете.

После се обадила на госпожа Хубавий в България и разговаряли дълго по телефона. А Мариана пази още двете кърпички, които ѝ изпратил като първи подарък в тяхното дълго приятелство. Вероятно още си представя как ги е избрал, сгънал и сложил в плика, как са пропътували през пощенски служители, влакове и пощаджийски чанти, за да стигнат до нея.

Питам психолога д-р Николай Димитров какво кара хората да поддържат приятелства си с личности, които са на хиляди километри и се виждат рядко.

„Човек рядко занемарява приятелства, още повече такива, в които е вложил емоция, и особено ако приятелството (влагането) е продължило дълго. Това може да се обясни през безброй научни теории и всяка от тях ще бъде „почти напълно вярна“. Но приятелството е преди всичко въпрос на привличане. В чисто междуличностния смисъл – тогава, когато намериш „сродната си душа“ – някой, който те разбира, споделя твоите ценности, има твоите виждания за нещата от живота, някой, който уважава странностите ти, че даже ги и харесва, а може би дори ги притежава, някой, с когото си сътрудничите – правите неща заедно.

Изобщо – някого, на когото имаш доверие. Тези неща, естествено, когато говорим за хиляди километри разстояние и обикновените, традиционните писма, изглеждат малко странни, малко демоде, малко дори безсмислени отстрани. Но те удовлетворяват едни от базовите ни човешки потребности: да общуваме, да имаме приятели, да споделяме, да ни харесват. Естествено – това може да постигнем много по-лесно, като се сприятелим със съседите си например – тогава разстоянието отпада, писането на писма – също. Но нали всички знаем, че тези неща насила и по план не стават“.

Какво им е специалното на руснаците?

„Широка душа. Обичат образованието, книгите, поезията, театрите. Уважават и сега старите си кадри, правят им невероятни фиести, за да припомнят приноса им“, казва уверено Мариана.  

Артистизъм и непосредственост в общуването, разговори, много разговори, в които опознаваш себе си, другите и света. В Болшой театър ходят не само заради постановките, но и заради антракта, заради общуването и хубавия бюфет. Рускините се появяват наметнати с кожени палта, преобуват се с елегантни обувки дори и в най-тежката зима. Там вадят най-хубавите си бижута обичат да носят злато, слагат официален грим… 

Щедрост – „ще дадем от нашия резерв“. Годината е 1984 и тя успява да получи резервни части за завода, в който работи тогава. 

Събеседничката ми се впуска и по един страничен коридор на нашия разговор – за обидата след голямото приятелство. „В тях има обида – защо България, която беше толкова наша и се обичахме взаимно, се обърна и ни изостави? Но аз им казвам, че по-големият изоставя по-малкия. Обикновените руснаци имат страх от новите обстоятелства, че сме повече приятели с Европа и Америка, отколкото с Русия. Но това е трудно.

„Ние сме свързани исторически с руснаците. Когато те идват да ни освободят от турско робство, виждат една по-развита страна. Макар и под робство, българите имали свои домове, а при русите само избраната класа има тези комунални удобства. После през социализма строят комуналните квартири, но и те не са с тези удобства, на които ние бяхме свикнали. Визирам обикновените хора в по-малките населени места“, нахвърля мислите си Мариана Хубавий.

Как си обяснявате силния патриотизъм на руснаците?

„С постоянните войни си го обяснявам“, казва категорично Мариана Хубавий. „Защо не си строите къщи, ги питам. Ето, ние, българите се стремим да построим дом, да посадим дърво, да имаме деца. А руснаците са били мачкани. Те са живели дълго време като крепостни. Много войни са преживели. „Когато стане война, ти не можеш да вземеш дома си“, обяснявали руските ѝ приятели. „А като имаш шепа злато, грабваш го и бягаш да се спасиш“.

Пропуск за Червения площад от 1979 г. за тържествата по повод Октомврийската  революция. Снимка: архив на Марияна ХубавийПропуск за Червения площад от 1979 г. за тържествата по повод Октомврийската революция. Снимка: архив на Мариана Хубавий

Много хора, включително и известни обществени фигури, преди 1989 година са получили висше образование в бившия Съветски съюз, писали са си с руски другарчета, а в годините на Прехода отрязаха като с нож това свое минало. Като психолог как би обяснил този феномен – не бягаме ли от сянката си? Все пак, този отрязък от биографията ни се е отразил на манталитета, начина ни на живот и мислене, а сега се правим, че го е нямало?

Д-р Николай Димитров:

- Както казах: едно приятелство трябва да се обгрижва. Иначе много бързо минава в „добро познанство“, а след това стъпката към „абе, познаваме се“ е още по-кратка. Естествено – едно е да си играл между блоковете или из селските поляни с някого почти денонощно, да имате „зад гърба си“ ожулени колене, лов на жаби и поне няколко счупени съседски прозореца, съвсем друго – да си си писал „със съветско другарче“. Съветските другарчета много често се възприемаха (а някои от тях си и бяха точно такива) за нещо почти задължително, ако искаш да докажеш вярност към строя.

Бяха част от своеобразния „чек-лист“, който всяко съвестно пионерче трябваше да следва, ако иска да продължи към Комсомола и по-натам. А всяко нещо, на ръба на задължението, много бързо се изоставя, тогава, когато контролът по спазването му (не само външният, но и вътрешният) отпадне.

Този контрол може да бъде или пряк – някой да ти „седи на главата“ и да следи дали спазваш някакви условия или непряк не те задължавам, но ако искаш да получиш определено нещо, трябва да правиш това, „защото така трябва“ или „защото така е модерно“ (а то, писането със съветско другарче си беше и модерно), при отпадането на причината и контрола и при смяната на модата – се изоставя. Отделно – във всички периоди има хора, които бягат от сенките си.

Нима много от най-шумните ни демократи на Прехода не бяха номенклатурчици, или пък – нима най-новите ни политици не са се отрекли от идеите на политици на Прехода? Винаги ще има по няколко такива, като Христофор Белокровский, син на дядо Петко Белокръвчанина... Или такива, които много бързо подхващат рефрена „Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя!“.

"Российская газета". Всички права запазени.

Този уебсайт използва "бисквитки". Кликнете тук , за да разберете повече.

Приемам "бисквитките"