За колбаси от Саратов - в Москва

В годините на късния брежневски социализъм бейби-бумърите получават приемливи заплати и живеят в прилични квартири. Те имат всички основни битови придобивки, а понякога и автомобил. Държавната собственост върху средствата за производство ги удовлетворява напълно.

Те са доволни от безплатното образование, държавната система на детските градини, от извънучилищното образование за децата, общественото здравеопазване, добре платените отпуски, ниските наеми, липсата на безработица (и слабата производствена дисциплина), както и ранната възраст за пенсиониране (между 55 и 60 години). Срещу послушание системата им предлага повишение в службата, сигурност, стабилност и привилегии, сред които и пътувания в чужбина. 

Онези, които се нагаждат към изискванията на системата, получават достъп до чуждестранни стоки, специални магазини, парични премии, вили, автомобили и членство в елитни професионални съюзи.

Наистина, все по-голямата откритост на Съветския съюз тласка бейби-бумърите да правят съпоставки, които не са в полза на СССР. Към 80-те години средните съветски заплати са малко над 200$ месечно, а с различните допълнителни привилегии - 250-300$ в сравнение със заплатите от 1000-2000$ в САЩ, Великобритания и Франция. 

По стандарт на живота Съветският съюз е между 20-то и 30-то място в света. Съветските граждани знаят, че на Запад хората като тях живеят по-добре, но мнозина все още вярват в преимуществата на социалистическата система. Както показва проведеното през 1976 година общосъюзно изследване, анкетираните оценяват качеството на своя живот с 4 по петобалната система, това в Чехословакия с петица, а животът в САЩ – с двойка и тройка.

…Твърде наивно би било, макар да е изкушаващо, да се направи изводът, че към 80-те години мнозинството от съветските хора са се отдръпнали от държавния социализъм. Недоволството от жизненото равнище обаче и постоянно растящото усещане за нужда от модернизация на икономическия модел са сред причините с времето държавният социализъм да се лиши от масова подкрепа. 

При Сталин родителите на поколението на „Студената война“ мечтаят за политическо умиротворяване и повишаване на жизненото равнище. При Брежнев нещата вече са по-различни: масовото разпространяване на образованието влошава не само отношението към държавното управление на икономиката, но и към политиката в областта на човешките права. За подобряване на образа на страната в чужбина Политбюро започва политиката на разведряване, без да се отказва от желанието си да смачка дисидентското движение вътре в страната. 

Опитът на московските и саратовските бейби-бумъри от сблъсъка с реалностите на късния социализъм е различен. Положението на Саратов като закрит град го прави недостъпен за чужденците, с изключение на представители на социалистическите страни с основателни причини да го посетят. Поколението на „Студената война” си спомня за визитите на гости от Чехословакия през 70-те години, когато Братислава и Саратов се побратимяват. Забраните засягат обаче на практика всички, дори кубинците. Александър Трубников казва, че е видял чужденци в Саратов, когато е бил около тридесетте. 

Статутът на закрит град пречи на онези, които смятат, че техният професионален живот би се обогатил, ако забраните паднат. На Татяна Кузнецова и на другите преподаватели по английски им е обидно, че Саратов е закрит град, тъй като това им пречи да контактуват с носителите на езика. 

На московчани гледат отдолу нагоре

Ситуацията в Москва е толкова различна, че съветските хора, живеещи в провинцията, говорят за столицата с гордост, възторг и силна завист. Както си спомня Александър Константинов, „първо, когато пристигнах в Саратов, още като дете ме наричаха „Саша-московчанинът“. Отношението към московчаните…Това бяха привилегировани хора, московчани (и Ленинград също), хора от столицата и на тях гледаха отдолу нагоре“.

На поколението на „Студената война” много по-голямо впечатление правят икономическите различия между Москва и Саратов, отколкото фактът, че Саратов остава забранен за чужденците. В Саратов има много военни заводи и работещите в отбранителните предприятия получават добра заплата и допълнителни привилегии. Но в края на 70-те години икономическата ситуация и тук, както в цялата страна, започва да се влошава.

Конвулсиите на съветската икономика засягат и московчани, но много от тях могат да разчитат на специалната система на продоволствените поръчки на работното място, с чиято помощ получават труднодостъпни стоки. Това работи по неочакван начин в полза на провинциалните купувачи, които решават проблема с недостига на продукти чрез пътувания до Москва за месо и други стоки. 

„Какво е това зелено, трака и мирише на салам?“

Този въпрос задава Александър Вирич и сам отговаря: „Електричката се връща от Москва“. Той използвал своите ежегодни двуседмични командировки в Москва, както и по-кратките пътувания на всеки три месеца, за да си купува в столицата храна. Свършвал бързо работа и си оставял два дни за магазините: „Всичко беше изчислено, т.е. знаех къде са магазините и къде какво да търся“.

Наталия Яничкина описва едно такова типично пътуване: „Работех в строителна организация и 50% от стойността на билета ни го плащаше профсъюзът. В петък след работа се качвах във влака, на сутринта в събота бях Москва, цял ден пазарувам, тръгвам вечерта в събота и в неделя съм в Саратов“.

Огромната част от саратовци си доставят удоволствие с походите из московските магазини. Ирина Чемодурова е една от малкото, които смятат, че дефицитът се ражда само в очите и стомаха на този, който гледа стоките. „Колкото и странно да е, но потребностите на нашето семейство бяха много ограничени, почти аскетични. Има – има, няма – ще го преживеем. Но нямаше нито привилегии, нито тези дефицити“.

Олга Горелик също гледа философски на живота, но стратегията й за оцеляване е различна. „Трябва-значи трябва. Не съм преживяла нищо особено заради това. В Саратов винаги се е живеело сложно“. Други също не се разстройват много-много.

Семейството на Олга Колишчук живее със заплатата на мъжа си, а нейната заделят за ежегодните летни пътувания до Москва за покупки. „В Саратов само с връзки можеше да се намери нещо… Месни продукти, колбаси, деликатеси, някаква пушена риба. Разбира се, и дрехи, и обувки, и всичко“. Всички тези покупки, по думите на Ирина Цуркан, в Саратов ги наричали „внос“.

Александър Кутин пътувал в командировки до Москва, а на връщане носел месо, колбаси. „Освен всичко друго, тук това беше и по-скъпо. Там можеше да се купи по държавни цени, а тук само на пазара. Затова не обичах Москва. Вероятно подсъзнателно“, отбелязва той.

Разбира се, правителствените чиновници от провинцията пътуват милион пъти в столицата за разни семинари или конференции, или (в половината от случаите) без каквато и да е разумна причина. Това се отнася също и за Ленинград, и за столиците на някои съветски републики. 

Наталия Пронина изразява това, което мислят мнозина, формулирайки парадокса на съветския живот: „Магазините бяха празни, но в хладилниците имаше всичко. Просто животът беше устроен по друг начин“. Мнозинството от интервюираните обаче са съгласни с Наталия Яничкина, която вижда голяма ирония в това, че са ходели за колбаси в Москва, а колбасите се произвеждали в саратовския месокомбинат.

"Российская газета". Всички права запазени.