Сложността на руско-грузинския конфликт

През август 2008 г. в Южен Кавказ започна да се оформя ново статукво. Признаването на независимостта на две бивши автономии на Грузинската ССР (най-важното последствие от петте дни на „горещия август“) стана първият след сключването на Беловежското споразумение прецедент на подкрепа на държавността на единица, която към момента на разпадане на СССР нямаше статут на съюзна република. Така „августовската тема“ отново стана актуална на поредната годишнина.

Тази година има своите принципни особености. Те са свързани с конфронтацията между Русия и Запада заради Украйна като най-важната страна от цялото постсъветско пространство, а оттук и с възприеманата като борба за влияние на територията на целия бивш СССР. Това противопоставяне е съпроводено от вълнообразен ръст на критиките по повод на руския „ревизионизъм“ и отговорност за дестабилизацията в Европа. При това събитията от преди седем години удобно се вписват в тази схема, като се разглеждат като някаква „пробна стъпка“ от страна на Москва.

Ще се опитаме да разберем доколко подобно възприемане на ситуацията е отражение на реалността. Ще започнем с тезата за „руската военна агресия“ през 2008 година. От наша гледна точка би било много по-коректно да се говори за „военна намеса“ или „пряко участие в конфликт“, който е възникнал не преди седем години.

Към август 2008 г. той продължаваше вече от почти 20 години. С различен вид руско участие. Иска ми се да напомня, че разполагането на руски миротворци в Южна Осетия (които след това със задна дата бившият президент на Грузия Михаил Саакашвили щеше да нарече окупатори) се случи със съгласието на официален Тбилиси, чийто подпис стои под Дагомиските съглашения от 24 юни 1992 година.

Допреди август 2008 г. никой не отричаше и не смяташе този правен документ за юридически нищожен. Освен това именно на негова база бе изграден мандатът на мисията на ОССЕ в Грузия. И поставяйки подписа си по Дагомиските съглашения, Тбилиси фактически призна прехвърлянето на част от своя суверенитет над територията със спорен статут.

Съглашенията направиха върховен суверен на изстудената „гореща точка“ четиристранна Смесена контролна комисия (ССК) в момент, в който миротворческата операция трябваше да бъде проведена от Смесените сили за поддържане на мира (ССПМ), които включваха и руски, и грузински батальони.

Договореностите от 1992 г. директно забраняваха на всички страни (включително и Тбилиси) да въвеждат икономически санкции или блокади, да създават хуманитарни пречки и да се месят в завръщането на бежанци. При това миротворците дори имаха право да „предприемат всички мерки за локализиране на въоръжени сблъсъци и унищожение на престъпни групи в райони и села на територията на бившата Южноосетинска автономна област, които не влизат в зоната на конфликта и коридора на безопасност“.

Какъв беше поводът за избухването на конфликта? Не атаката на грузинските сили над Цхинвали през август 2008 г., а опитите на официален Тбилиси едностранно да разруши правовите основи за урегулиране на конфликта. Те започнаха на 31 май 2004 г., когато, без да съгласуват действията си със Смесената контролна комисия (СКК), под предлог, че се борят с контрабандата, на територията на Южна Осетия бяха разположени сили на специалните части на грузинското вътрешно министерство (300 души).

Всички членове на СКК с изключение на представителя на Тбилиси определиха тези действия като нарушение на Дагомиските съглашения. Последва лавина от изявления, взаимни обвинения и кръв, пролята в зоната на конфликта за първи път от 1992 година.

За разлика от Абхазия, в Южна Осетия в продължение на 12 години имаше сравнително устойчиво примирие, даващо шанс за мир. Между другото, до 2004 г. в Южна Осетия (за разлика от Абхазия) руската паспортизация не беше толкова активна. А самата тази политика беше нужна, просто защото даваше на хората набор от човешки права (правото да преминават границата, да се лекуват и учат извън пределите на де-факто единицата).

Но бързината, с която грузинските политици започнаха да „размразяват“ конфликта, след като не получи никакво полагащо й се осъждане от страна на западните съюзници, не позволи да се реализира този вариант. Освен това, изключително избирателното отношение към правовите аспекти на урегулирането на грузинско-осетинския конфликт (допълнено от едностранните действия на западните страни през същите години на Балканите) само засили руското убеждение, че мерилото за всичко трябва да бъдат не разговори за ценностите, а силата и „реалната политика“.

И днес, оплаквайки се от руския „ревизионизъм“ в Крим, не бива да се забравя за „ревизионистките опити“ през 2004-2008 г. и „размразяването“ на етнополитическия конфликт в Кавказкия регион.

Всичко това се допълва и от едно вътрешнополитическо измерение. В началото на 1990-те години, заради първата фаза на грузинско-осетинския конфликт, в Северна Осетия (т.е. на руска територия) пристигнаха хиляди бежанци осетинци не само от Южна Осетия, но и от вътрешните региони на Грузия. Тогава те бяха 16% от общото население на Северна Осетия.

И именно този фактор в значителна степен „разпали“ през 1992 г. осетинско-ингушетския конфликт вътре в Русия. Нужно ли е да обясняваме, че довеждането до логически завършек на грузинските „антисепаратискти операции“ (обявено преди седем години от грузинския генерал Мамук Курашвили в телевизионен ефир) само би усложнило обстановката около осетинско-ингушетския проблем.

Така рационалните причини за острата реакция на Русия бяха предостатъчни. Друг въпрос е пропастта между наличието на национални интереси в един или друг район и умението те да бъдат грамотно формулирани и отстоявани.

За съжаление много от действията на Москва през август 2008 г. навредиха на самата нея. Преди всичко копирането на информационни похвати, използвани от американците в Косово или в хода на „кампанията срещу тероризма“. Вместо ясно и последователно акцентиране върху собствените интереси, зазвучаха изпълнени с патос, но не с целта, думи за „геноцид“, „нашия 11 септември“ и т.н. Оттук и изместването на качествената аргументация от пропагандистко многословие.

И последно (по ред), но не и по важност. В днешните дискусии случаят с Южна Осетия от 2008 г. и кримската ситуация през 2014 г. нерядко се свързват тясно. Между другото трябва да отбележим, че дори и след „петдневната война“ в Кавказкия регион, където третият украински президент Виктор Юшченко подкрепи своя грузински колега Саакашвили в действията му в Южна Осетия, официалната позиция на Кремъл по отношение на Украйна не се промени съществено.

Така на 30 август 2008 г. Владимир Путин (който в онзи момент бе глава на руското правителство) заяви в интервю за германската телевизионна компания ARD: „Крим не е никаква спорна територия“. Освен това през октомври 2008 г. руско-украинският Договор за дружба, партньорство и сътрудничество бе удължен с още 10 години. И нарушението на това съглашение от страна на Русия, както и на Будапещския меморандум от 1994 г. не бе самоцел на Москва до началото на 2014 година.

И не се случи в политически вакуум. И още повече – то не бе продължение на южно-осетинския тренд. В много отношения действията на Кремъл в Крим бяха реакция на събитията от „втория Майдан“ в Киев и опитите да са промени статуквото в интересуващия Русия регион, без да бъдат взети предвид нейните интереси. Може да се спори за това, дали този отговор на Москва е бил пропорционален, до каква степен е противоречал на международното право и в каква степен е създал допълнителни рискове за самата руска политика.

Но също като в кавказкия случай, това бе по-скоро реакция на някои промени на обичайния баланс на силите, разглеждани като заплаха (явна или потенциална). Тези реакции и през 2008 г., и през 2014 г. се определяха не от някакви универсални схеми, а от конкретен набор от обстоятелства.

Всичко това говори, че събитията от „горещия август“ са сложно и многопластово явление, свързано пряко и с процеса на разпадане на Съветския съюз, и с образуването на нови нации-държави. И личностният фактор (Путин, Саакашвили) тук, макар и да присъства, не бе основополагащ.

Дали Русия спечели или загуби в стратегически план, е все още е рано да се съди. Направени бяха много рисковани стъпки и решения, които нямат еднозначно обяснение. Вземането на Абхазия и Южна Осетия под военно-политическо покровителство реши едни проблеми, но създаде други, за които си струва да поговорим отделно.

Не в по-малка степен това се отнася и за „украинските“ решения от последните две години. Само че, когато се изказват остри претенции по отношение на Москва, не би било лошо нейните основания да се анализират не с помощта на строго зададени схеми, а при разглеждане на детайлите и нюансите на руската вътрешна и външна политика.

"Российская газета". Всички права запазени.