Израел на алевитите

Коментаторите на Запад, в Турция, в страните от Персийския залив очакваха режимът в Дамаск да рухне или по тунизийска (под натиска на вътрешни стълкновения), или по либийска схема (под влиянието на външна намеса). В Русия подчертаха разликите между сирийския случай и всички останали: нееднороден състав на населението, доста добре подготвена армия, консолидирана управляваща класа, мощна подкрепа от Иран и т.н. И направиха извод, че „ефектът на доминото“ върху Сирия най-малкото ще бъде застопорен.

Ходът на събитията показа, че Москва е разбрала сирийската специфика правилно. А позицията, заета от Русия (твърдо в подкрепа на официален Дамаск и категорично против всякакво външно вмешателство), внезапно се оказа ако не печеливша, то поне най-последователна.

Между 2011 и 2015 г. ситуацията в страната, разбира се, се влоши, но опроверга прогнозите за неизбежен крах под напора на революцията. През тези години се случиха много неща, включително една почти започнала, но отменена война на САЩ срещу Сирия, една удивително гладка операция по изземане и унищожаване на химическо оръжие, безкрайни опити да се обедини опозицията и да се намери обща платформа между противниците и поддръжниците на Асад. Днес обаче всичко това е в миналото. 

Взривообразната поява на „Ислямска държава“ размеси всички карти. Предишната Сирия вече не съществува, а дали тя ще се запази в какъвто и да било вид е отворен въпрос.

Косвените данни за активизирането на военната подкрепа към Дамаск от страна на Москва дават повод да се предоложи, че Русия е решила да предприеме по-дейно участие в кризата. Ситуацията на терен е тотално объркана – всички играчи са въвлечени в многопланови конфликти. Силите на Асад са против „Ислямска държава“ и структурите, възприети да се наричат умерена опозиция. „Ислямска държава“ е против Асад и опозицията. Опозицията е против всички. И всичко това без да броим например кюрдите – те имат една изцяло своя война и с Турция, която под претекст, че се бори с терористичната организация „Ислямска държава“, се опитва да реши кюрдския въпрос.

Да се предполага, че от тази военно-политическа каша ще произлезе урегулиране на сирийската криза изглежда като отчаян оптимизъм, базиран на неясни причини. Още повече, че външните играчи все така нямат единна позиция по въпроса.

В Сирия и в Близкия Изток като цяло в момента не може да има „победа“. Руските дипломати винаги са твърдели, че проблемът не е в Асад, а е в принципа („не се меси“, „не вреди“) и основната цел за тях бе да се пази статуквото. Тази политика не сработи – в Сирия вече няма никакво статукво.
Западната гледна точка е, че реалната алтернатива на сегашния режим вече не са вменяеми опоненти, а „Ислямска държава“. Руската гледна точка е, че догматизмът на Запада е провалил шансовете за мека трансформация на сирийската власт. Но така или иначе, в момента въпросът е дали ще бъдат успешни опитите „Ислямска държава“ да не бъде допусната в Дамаск, което би имало мощен пропаганден ефект.

Сирийската столица е една от културно-историческите столици на арабския свят и е част от европейското цивилизационно наследство. Падането й би станало символ на необратимото отстъпление на съвременността от Близкия Изток. Това вече разбраха десетки и дори стотици хиляди бежанци от региона, които продължават да наводняват Европа: там, където бъдещето е обагрено в цветовете на „Ислямска държава“, няма място за модернизираните прослойки на обществото.

При какви условия руските усилия биха могли да се сметнат за успешни? Ако трябва да сме реалисти, това е създаването на едно фактическо подобие на „Израел на алевитите“ – способен на самоотбрана при външна подкрепа на анклава, който би служил като пречка за неконтролируемото разпространение на „Ислямска държава“. Тази аналогия, разбира се, е много условна, но механизмът е сходен.

Интензивните дипломатически контакти от миналото лято, когато Москва посрещна редица официални лица от Близкия Изток, дават повод да се предположи, че активизирането на Москва в момента едва ли е изненадващо за останалите. Обективно, готовността на Москва да рискува в името на запазването на „Израел на алевитите“ е от полза за всички, освен за „Ислямска държава“.

Действително – западните лидери един след друг изказват недоволство и загриженост от засивлането на руското военно присъствие в Сирия, като в същото време Дейвид Камерън например призовава за решителна намеса, за да се нанесе поражение на „Ислямска държава“.

Ако приемем, че поражението на „Ислямска държава“ е възможно и след него отново ще избухне схватка за контрол над Сирия, то западните опасения са обосновани: те едва ли биха искали Русия да претендира за важна роля в една бъдеща Сирия. Само че по-правдоподобният сценарий е не разгром на „Ислямска държава“ от силите на международната коалиция и не възраждане на Сирия върху нови основи, а укрепване на противниците на ислямистите на ограничени територии и по-нататъшна изтощителна борба за оцеляване.

В този случай за Запада би било по-смислено да не възпрепятства действията на Русия, а по възможност да й съдейства. Между другото, цялата нова история на Близкия Изток и отношенията на външните сили към него говори, че последните почти са загубили способността си да анализират случващото се без идеологически предразсъдъци и лични емоции.

Оригиналният текст на материала на
http://www.gazeta.ru/comments/column/lukyanov/7748267.shtml

"Российская газета". Всички права запазени.