Всички си сeдят у дома

Кризата налага икономии. Има сигнали, че гражданите свиват по-силно потреблението, отколкото прогнозираха анализаторите. При това положение дори най-смелите наблюдатели очакват, че социалните протести ще се засилят, едва когато благосъстоянието на населението достигне не по-малко от две трети от размера му преди кризисната 2013 година. Потенциалът на търпението продължава да бъде огромен.

Както и готовността на хората да се приспособяват и да свият чергата. Държавата орязва обичайното, както прави всяка държава, изправена пред нелесна ситуация – социалните разходи.

Под ножа се оказа този същият „човешки капитал“, от който в съвременния свят зависи развитието. Особено опасно в тази ситуация само по себе си не е „свиването на социалната държава“, без да са създадени нови възможности за хората да оцеляват и да печелят от собствената си предприемчивост, а това, че всичко става на фона на разюздания пир по време на чума на малцината особено приближени.

В историята все още не е имало случай подобно явление да продължава дълго и без каквито и да било последици. Друг е въпросът, че в нашия случай трудно може да се предскаже колко продължителен може да бъде този период.

Руската специфика е в това, че, едновременно се наблюдава нарастване на всякакви данъци, които условно могат да се нарекат косвени налози. Това е исторически традиционният модел на поведение на руската държава – на всяка криза отговорът да бъде засилване на фискалния гнет.

Друга „естествена“ родна реакция при криза е „да се правим на пашкул“ или самоизолацията.

Прекъсването на връзките с външния свят се разглежда, от една страна, като начин „да се икономисва валута“. От заместването на вноса (а азиатските страни на времето си предлагаха тъкмо обратното – насочване към производство за износ) до съкращаване на външния туризъм.

От друга страна, постепенното „затваряне на страната“ цели да се минимизира прословутото „разложително влияние“ на Запада. С тази корекция, разбира се, че трябва да се отчитат възможностите на съвременни средства за комуникация. Разликата от съветските времена е в това, че „стените“ стават естествени и по-здрави, навлизайки, преди всичко, в съзнанието.

Враждебното или крайно недоверчиво отношение към Запада и то основно към Америка се ползва вече с широка масова, „естествена“ подкрепа – всичко това вече идва отвътре. За разлика от съветските времена в този, Запад вече няма никакви „прогресивни миролюбиви сили“ – това е една голяма, жестока, разлагаща се и развратна „помийна яма“, при това постоянно коварно и агресивно плетяща интриги срещу нас.  

На практика ние сме сами в този свят, горди и едновременно обидени почти на всички.

Сегашният консервативен неоизолационизъм е пуснал дълбоки корени в масовото съзнание. Ако в началото на 90-те години на миналия век все още имаше някакъв интерес да се разбере как е при тях, на Запад, всичко работи, то сега присъдата е произнесена окончателно и необратимо: нищо „тяхно“ не става, нищо от това не ни трябва, ние си имаме изключително свой път. Истината вече никой няма и да разбере, а на практика „световният опит“ почти няма от кого да бъде оценен. Всички си седят у дома.

Затварянето в себе си на фона на разтръбения по всички посоки идеологически архаизъм „назад в бъдещето“ оказва допълнително възпиращо въздействие на цялото обществено-икономическо развитие на страната. Именно това мнозина забравят, приемайки всичко за невинен консерватизъм.

Ние вече не се съревноваваме със същия този Запад, стремейки се в нещо да го догоним и надминем. Такава обществена атмосфера (плюс упадъка на образованието и унищожаването на култа към знанията и науката) оказват възпиращо въздействие на научната, инженерната и изобретателската среда. Ние вече не се стремим да бъдем „първи в космоса“.

Ние просто искаме да заменим нещо вносно и скъпо (срещу рязко поскъпнала валута) със своя стока, направена благодарение на специална държавна програма и срещу бюджетни пари. Не предлагаме и алтернативен модел на по-справедливо устройство на обществото. Ние просто се ограждаме.

Рано или късно ние ще започнем да излизаме от този изолационизъм. Новият изход, връщането в света ще бъде много по-трудно, отколкото след падането на съветския режим. Добре ще е, ако преди това не стане някой мащабен военен сблъсък с външния враг и ако засилването на кризисните явления в икономиката не придобие характер на катастрофа.

Да отбележим, че връщането в света на общество, силно заразено от идеите на архаизма и неприязънта към иновациите, заимствани от вън, ще става в условия на по същество авторитарен режим. Към това време в страната вече няма да има масова социална база на движението напред. По своему този режим ще използва методите на реформите на Петър Първи в началото на 18 век.

Въпросът е само дали към това време ще бъде преодоляна точката, от която няма връщане назад, след която вече нито една догонваща модернизация няма да помогне.

Оригиналният текст на статията на сайта

http://www.gazeta.ru/comments/column/bovt/8014787.shtml

"Российская газета". Всички права запазени.