Спящият пожарникар: съдбоносността на изборите в САЩ е преувеличена

Точно преди 12 години, в разгара на поредната избирателна кампания в САЩ, в Ню Йорк течеше конференция по международните отношения. За мястото в Овалния кабинет се бореха Джордж Буш-младши и Джон Кери. Това се случваше година и половина след инвазията в Ирак и повечето участници в мероприятието заклеваха висшите сили и избирателите да избавят Америка от злото на име Буш.

В разгара на дискусиите в залата се изправи представител на една от африканските страни и предложи: „Ако човечеството толкова много зависи от това кой ще бъде президент на Съединените щати, то дайте тогава целият свят да го избира“.

Думите му не предизвикаха смях, а бурно одобрение. Към онзи момент Буш беше твърде непопулярен на международната арена и в случай на „вселенско“ гласуване нямаше да има шансове. Положението му в неговата собствена страна обаче беше различно и след месец той бе преизбран за още четири години.

Самата постановка на въпроса нагледно отразява възприемането на ситуацията, създала се след Студената война. Дали някой от кандидатите е харесван или не, нямаше никакво съмнение, че при победа той ще бъде главният политик в света. Сега във всички страни отново със затаен дъх се следи ходът на американската предизборна кампания. За първи път през последния четвърт век съперниците се отличават по представите си за това каква роля Америка трябва да играе на международната арена.

Ако аксиомата за глобалното лидерство на Щатите се поставяше под съмнение от някои външни играчи, това се възприемаше като цената, плащана за процеса на разпространението на демокрацията, започнал преди четвърт век. Появата на многобройни социални слоеве на Запад, които не разбират защо изобщо трябва да се полагат толкова усилия навън, ако има толкова много проблеми вътре, се превърна в трус на основите. Именно поради тази причина сегашната кампания е особена. Разбира се, тя е насочена към избирателя, но е обърната и към външната аудитория, която трябва да бъде убедена, че Америка няма да се откаже от глобалното лидерство. Истината е, че няма ясно разбиране как това лидерство ще се извършва по-нататък.

Тази седмица Барак Обама, който изнесе отчетна реч пред Общото събрание на ООН, и бившият генерален секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, който пък написа статия във в. „Уолстрийт джърнъл“ (The Wall Street Journal), влязоха в любопитна задочна полемика.

Изказването в ООН е много типично за Обама. Той подчертава съвършено специалната роля на страната си, изброявайки колко много тя е дала на човечеството. Само че постоянно прави уговорки. Видите ли, ние не сме всесилни, еднополюсният модел не е норма, а изключение, и сме допускали грешки. Двойствеността и стремежът към балансиран подход сочат, че Обама, повече от много свои сънародници, си дава сметка, че съвременният свят не е едноизмерен.

Само че това, което е достойнство за академичния учен, рядко е от полза за публичния политик.

Обама, който започна като олицетворение на новата ера, непрекъснато се опитва да намали очакванията, а в същото време от него очакват ясна позиция, обещаваща конкретен резултат. В крайна сметка всички са недоволни – не само противниците, обвиняващи разсъдливия държавен глава в слабост и уклончивост, а и привържениците, които си мислят, че той е направил твърде малко.

На Расмусен пък всичко му е ясно, както и на всеки идеен неоконсерватор. Заплахите се множат, терористите надигат глава, Русия става нагла, примирява се с глобалната власт на Китай, все някой трябва да сложи край на всичко това.

„Светът се нуждае от такъв полицай, ако свободата и просперитетът трябва да вземат връх над силите на потисничеството, и единственият способен, надежден и желан кандидат за тази позиция са Съединените щати“. Датчанинът призовава САЩ да се пробудят. Не е необходимо да се прави сериозен анализ на статията – тя е агитационна листовка, адресирана към избирателя.

Трудно е да се въздържим само от един коментар: сред проблемите, които изискват намесата на Америка в името на спасяването на реда и гасенето на пожара („пожарникар, който да загаси пламъците на конфликта“), е посочено това, че „в Северна Африка Либия се срина и се превърна в почва за размножаване на терористи“. Не знам кой е подучил бившия генерален секретар на НАТО да приведе именно този пример, но на фона на реалната история на „пожара“ в Либия той е израз на някакъв безграничен цинизъм.

Обама и Расмусен са единодушни в едно: не бива да се допусне в Америка да надделее изалоционисткият подход. Следователно и двамата участват в кампанията на страната на Хилари Клинтън. Е-е, истина е, че Обама, който говори за хората, загубили увереност в бъдещето, се опитва да се обърне именно към потенциалните избиратели на Тръмп, да ги накара да повярват, че върхушката разбира техните тревоги. Натрапчивите приказки на Расмусен пък са адресирани към тези, които и без това не се нуждаят от убеждаване, очевидно само за затвърждаване на материала. Макар че нещата могат и да стоят по-сериозно – промяната на социално-политическата парадигма, която явно става и в Америка, и в целия свят, означава, че и управляващата класа ще се разцепва.

Съдбоносността на наближаващите избори най-вероятно е преувеличена. Който и да победи, това няма да е край на системата, Хилари няма да може да се върне в лелеените 90-те, а Тръмп – в любимите 50-те.

Инерцията на държавната машина е голяма въпреки уплахата ѝ пред лицето на непрогнозируемата реакция на масите. Постепенният преход към друга фаза обаче е неизбежен. Той започна с Обама, който се опитваше да съвместява традиционните лозунги с друга политика. Ще продължи и при следващия президент, вероятно ще придобие някаква нова форма още през 20-те години на този век. Разбира се, ако приемникът на Обама не се престарае да доказва на Расмусен, че Америка вече не спи.

"Российская газета". Всички права запазени.