Превъзпитание с бял лист: художничката Виктория Ломаско учи млади престъпници да рисуват

За началото на работата във възпитателната колония

Веднъж, в Можайската детска колония, възпитаниците ми зададоха такъв въпрос: какво правя тук? Защо преподавам? Казваха, че навярно ми плащат много пари за уроците. Търсеха някаква тайна.

Отначало имаше любопитство, как е организиран животът в колонията, исках да направя жанрови скици отвътре. После ме заинтригуваха заниманията с възпитаниците – как може тук да се организират уроци по рисуване, при тези специфични условия? Създаде се непосредствен контакт с учениците: вече знаех, че има такива деца, с конкретни имена и интереси, които ме чакат. Но така или иначе, аз не се превърнах напълно от художник в социален работник. Художникът експериментира, търси теми, над които по-рано никой не е работил, неоткрити парчета от реалността. Когато програмата за уроци по рисуване на колонията бъде напълно разработена, проектът ще завърши. За мен е важно, да оформя своята работа в книга, за да може този материал да бъде полезен и за други доброволци, които са готови да преподават в детските колонии.

Какво рисуват затворниците

Животът в колонията прилича на един ден от живота на мармота: има стриктен порядък, и той трябва да се спазва. Разбира се, някои от учениците се опитват да се самовглъбяват, но те са напълно откъснати от обичайния живот и се намират в някакво вцепенение. Те не искат да мислят, да анализират. Уроците по рисуване могат малко да ги поободрят, ами че това е напрегната умствена работа.

Ако предложите на ученика от колонията да нарисува това, което иска, почти винаги той ще рисува затворнически теми. Имах един възпитаник, Андрей, който прекрасно рисуваше „марочки“ (детайлни рисунки със затворническа символика на носни кърпи или просто на парчета плат). За останалите той беше авторитетен „затворнически художник“. Отначало Андрей не харесваше моите уроци, защото заданията на тях се разминаваха с неговата обичайна практика, и работата не му спореше. Той ме обвиняваше, че го карам да рисува насила, без вдъхновение. А и други ме обвиняваха. Какво ли искам от тях със своите форми, контраформи? За тях да рисуваш „с душа” – е да изобразиш бодлива тел, увиваща се около сърце или роза, слънце зад решетки, наивни копия на икони. Но когато Центърът за подпомагане на затворническата реформа пусна календар с рисунки на учениците, направени по време на часовете, и сред тях се оказаха тези на Андрей, той промени своето отношение към нашите занимания.

Въобще, моите ученици се оплакват - казват, че не знаят, какво да рисуват. Всичко, което е било на свобода, са забравили, а в колонията няма нищо интересно. Изнесох им лекция „Как да направим от скучното, неприятно или страшно нещо интересно“ за репортажното рисуване, за албумите за блокади на градове, военни, концлагерни. След това те обикновено започват внимателно да се оглеждат наоколо.

За задачите и Дима Билан (известен руски певец)

Открих една от моите любими задачи в книжка за еврейската художничка Фридъл Дикер – Брандейс, която е била изпратена в концлагер и се занимавала там с рисуването на децата. Задачата била такава: да се измисли смешна метафора, фраза и много бързо да се нарисува. Това помага да се разрисуваш и да спреш да се страхуваш от белия лист. Фридъл Дикер – Брандейс загинала в газова камера, много от децата също. Но тези, които излезли от концлагера, си спомняли за нейните уроци като за единственото, което им е помогнало да останат живи.

Аз се опитах да дам такава задача в колонията за момичета в Нови Оскол. Например, измислях фраза: „Старият дядо падна на паркета“. Всички се смееха, рисуваха – какъв дядо, защо е паднал. После сами измисляха задачи: „Как Дима Билан стана чистач“. Получи се много весел урок, всички се смееха. Смехът привлече възпитателките и те също решиха да измислят задачи. Техните бяха: „Излязохте от колонията и станахте добри майки“. „Излязохте от колонията и си намерихте хубава работа“. Всичко веднага стана много формално, и веселието свърши.

За какво мечтаят в колонията

Не е прието на уроците да се питат децата, за какво са изпратени в колонията. Но наскоро се промениха етикетите на дрехите им, и освен името им, там вече се пише номерът на параграфа от закона, по който са осъдени. На уроците учениците винаги са с най-различни параграфи. Един от моите първи ученици, Олег, е скинхед, осъден за групово убийство.

Малък град, кавказка мафия, ученически сблъсъци. Олег станал свидетел на убийството на свой приятел от кавказки младежи. Те останали безнаказани. Олег започнал да си отмъщава: организирал скинхедска група, която чупела кавказки пазари. Смятал себе си за патриот – казвал, че ако правителството не иска да предприеме нищо, сам ще го направи.

После, представихме рисунките на възпитаниците, в това число и една на Олег, на която е нарисувал своето престъпление, в едно от най-добрите московски училища. Заслушах се в разговорите на учениците от горните класове, които бяха дошли на изложбата, и разбрах, че много от тях подкрепят възгледите на Олег. Те бяха шокирани, че в затвора седят такива като тях, младежи, но мнозина споделяха националистически идеи. Разбираемо е, че с учениците трябва да се говори на тези теми. Но какво можем да им кажем.

За бъдещето на учениците

Отиваме в колонията един път месечно. След половин година рисувателната група напълно променя своя състав: някой бива освободен, някой отива в затвор за възрастни. Става така, че всеки участник в заниманията може да посети максимум 6 занятия.

Мисля, че за три години сред моите ученици имаше поне петима, които можеха да станат художници, ако заниманията им с рисуване продължаваха.

По-рано във възпитателните колонии стояха младежи до 20 годишна възраст, при добро поведение и до 21 години. А сега знаят, че отиват в редови затвор и се готвят за него. Те възприемат колонията, като временен етап, където не е задължително да се учи. Трябва да се научават затворническите закони, жаргон, да се правят татуировки.

За примера на Латинска Америка

Имахме съвместен проект с аржентинското затворническо списание La Resistencia (издава се съвместно от студенти и затворници). В списанието бяха публикувани рисунки на възпитаници на Можайската колония и статия за работата на Центъра за подпомагане. И до днес у нас е прието да се ориентираме по Европа, но на мен ми се струва, че за Русия е по-важен опитът на страните от Латинска Америка. Тя по нещо прилича на нас: много малка подкрепа от страна на държавата за социални проекти. Но нивото на активизъм там е високо. Например, много латиноамерикански художници безплатно се занимават с различни социални групи.

В детските колонни, наистина, има нужда от хора с воля, необходима е връзка с обществото от другата страна на решетки. Когато пристигнеш в друга колония, където по-рано никой не е ходил да дава уроци, виждаш, колко е сложно, да се установи контакт там: децата не са готови за занятия, не могат да изразяват чувствата си. Много е трудно за работа, като пробиване на стена.

Оригинален текст: http://bg.ru/society/ljudi_bolshogo_goroda_viktorija_lomasko-17029/

Снимки: Виктория Ломаско

"Российская газета". Всички права запазени.