„Не отричаме духовете“: как живее малкият народ ижора

„И тогава в небето лети огнен черпак, който гребе от чуждото щастие“, с драматична интонация възкликва Никита – мъж с черна коса на трийсетина години, който е потомствен ижор. Чучелото на горския дух – кукла в ижорска народна носия, която е наблизо – смирено го слуша заедно с десетина ученици. Занятията на ижорския музей в село Вистино (на 104 км западно от Санкт Петербург) биха учудили доста един неподготвен човек.

Ижора е малоброен финско-угорски народ в Русия (общо в страната живеят 50 малки коренни народи, според официалното преброяване), който коренно населява балтийското крайбрежие. От някога могъщото племе, за чийто суров нрав през XII век е писал самият римски папа в своя була (няколко латински мисионери, опитали се да покръстят езичниците в своята вяра, били жестоко убити), сега са останали само няколкостотин души. Многобройните войни и политически трусове на най-новото време тласнали ижорската култура на крачка от изчезването.

При все това, ако решите да огорчите ижорите с разкази за тяхното бедствено положение, то те искрено ще се учудят. Ето защо.

Двуезичен указател в центъра на Вистино. Снимка: Олег Скрипник

Как изглежда селският живот

Вистино е де факто центърът на ижорската култура – чисто село с асфалтирани пътища. Спретнати селски къщи с прозорци, украсени с дърворезбовани рамки (наличники), малки овощни градини. Някои от къщите са с повече етажи, типично за градските постройки, а в двора имат дървени кладенци. „А само преди няколко години в селото нямаше нито една ограда“, въздъхва Зинаида, която живее тук от 1935 година.

Не е в традицията на ижорците да се ограждат един от друг, но близостта на голямо пристанище е повод да бъде повишена сигурността. Пък и някои куриозни случки (като историята за малък лос, опитомен от някой шегаджия и изпотъпкал десетки градини) също не са повод за радост. Тук не са редки и къде по-малко дружелюбни зверове: лисици, мечки и белки. Нека асфалтовият път да не вкарва в заблуда пристигащите тук – селото е заобиколено от гъста гора. Миналата година дори се наложило вестинци да грабнат оръжие и да повоюват с нагла глутница вълци, нападнали селото.

Между другото, рядко може да се види ижор с оръжие. Ижорците не са ловци. Затова пък риболовът винаги е бил тяхно основно занятие, почти свещенодействие. За морето сътворявали песни и предания. Жените плавали с лодки наравно с мъжете. Дори канелът (националният струнен инструмент), според легендата трябвало да успокоява със звуците си бушуващата Балтика.

Зинаида. Родена е в ижорско семейство. Като дете е преживяла войната, ужасите на германската окупация и концлагера. Дълго е работила като рибар и неведнъж е рискувала живота си при силни бури. Снимка: Олег Скрипник

Само че строителството по тези земи на голямото търговско пристанище Уст Луга сериозно затруднило плаването на малки лодки в залива.

„Вече две години няма кой да празнува Деня на рибаря. Замениха го с Деня на ижорската култура. А каква ти ижорска култура без рибари“, оплаква се една от бабите.

Неотдавна ижорските младежи започнали да се обединяват в рибарски кооперативи, което дава надежда, че този поминък ще се възроди. Сега повечето вистинци работят в пристанището и всички имат малки стопанства. В свободното си време ходят в клуба и на стадиона. По заветите на предците живее само 33-годишният рибар Алексей: изхранва семейството си с натурално стопанство, а от съвременна техника използва само мобилния телефон.

Култура и религия

Както гласи преданието, ижорът говори три пъти в живота си – крещи при раждането, казва „да“ на сватбата и охка преди смъртта. Това е затворен и вглъбен в себе си народ, който продължава до голяма степен да се придържа към езическата традиция.

„Дали вярваме в духове? Ние... не ги отричаме“, усмихва се Никита. „Нашият свещеник енергично се бори с това, но нима е толкова лесно да се откажеш от традицията?“

Никита. Овладял е до съвършенство ижорския език, който започва да учи, когато вече е възрастен. Сега учи децата си на ижорски език и работи като екскурзовод в музея. Пее във фолклорния ансамбъл. Снимка: Олег Скрипник

Този народ истински упорства в съхраняването на културното си наследство. Ентусиасти водят в Петербург курсове по ижорски език, а държавата помага с издаването на учебници и финансира единствения краеведски музей във Вистино, където ижорските ученици изучават родния си език.

В един ъгъл на музея има няколко гърнета, останали от детския майсторски клас по грънчарско изкуство. Тук се учат и да шият, да готвят, да правят дърворезба, да тъкат и дори да строят.

Дори сега, когато територията, на която живеят ижорци, се е ограничила до няколко села, старите обреди и предзнаменования продължават да играят важна роля. Местните жители били покръстени още през Средновековието, но езическите обичаи са силни и до днес. Елхата например се украсява за сватба. И по тази причина окачват елхата на тавана. В последния си път човек също е изпращан от елха – с елхови клонки постилат пътя до катафалката. Роднините на покойния пазят тези клонки 40 дни, а след това ги изгарят.

„Пишат, че сме почти асимилирани“, казва Елена Кострова, директор на музея. „[В действителност] ние не вадим на показ традициите си, това е прекалено лично нещо. От града, разбира се, човек няма да види това, трябва да поживее с нас по-дълго“.

"Российская газета". Всички права запазени.