За какво отиде Саркози в Москва?

Посрещнаха Саркози в Москва така, като че ли той не е бившият, а действащият президент на Франция. И за това имаше определени основания. За разлика от други политици в оставка,    някога поддържали тесни и дори приятелски връзки с Путин – такива като бившия канцлер на Германия Герхард Шрьодер, бившия премиер на Италия Силвио Берлускони или бившия премиер на Великобритания Тони Блеър – Никола Саркози сериозно разчита на завръщането си в президентското кресло.

Ако Саркози действително стане отново президент на Франция през 2017 година, това, разбира се, ще бъде много изгодно за Русия. Начело на една от водещите европейски страни ще застане лидер, с когото Владимир Путин си говори на „ти“ и който говори правилните думи относно това, че „светът се нуждае от Русия и е безсмислено тя да бъде изолирана“.

Освен това още са пресни спомените за позитивната роля, която изигра Никола Саркози в хода на урегулирането на руско-грузинския конфликт през 2008 година. Тогава именно посредничеството на френския президент помогна на Русия да избегне твърдата конфронтация със Запада – което все пак се случи шест години по-късно заради украинската криза.

В публичните заявления на Саркози, направени по време на визитата му в Москва, нямаше преки твърдения за това, че ако той беше президент  на Франция през 2014 година, всичко би се стекло другояче и противоречията между Русия, от една страна, и ЕС и САЩ, от друга, биха могли да бъдат избегнати. Все пак тази идея просто витаеше във въздуха, четеше се между редовете, при това даже не толкова в изявленията на самия Саркози, колкото в репортажите на руските проправителствени медии.

В тези репортажи бе забелязан също така един доста интересен уклон, който, ако преди това присъстваше, не излизаше на преден план. От тяхното съдържание можеше да се направи изводът, че противопоставянето на Русия и Запада не се базира на сериозни обективни основания, а е породено само от ред трагични грешки, направени от не твърде умелите и опитни в международните дела ръководители на САЩ и европейските страни.

Съответно за урегулирането на ситуацията е достатъчно само да се дочака моментът, когато европейските и американските избиратели ще преосмислят това-онова и ще сложат на власт по-реалистично мислещи политици – например такива като Саркози, които с времето ще поправят грешките на своите предшественици и ще възстановят отношенията с Русия в техния пълен обем.
Надежди за благотворното влияние на западната демокрация и на „мъдростта“ на европейците присъстваха в пропагандаторския арсенал на Кремъл още във времената на СССР, обаче днес тяхното възраждане изглежда твърде странно. Та нали съвсем неотдавна Владимир Путин разсъждаваше в многочислени интервюта за неизбежността на конфликта със Запада, който винаги е работил и ще работи в посока на спъването на Русия. Ставаше дума също така за дълбоки ценностни противоречия – и тук изведнъж се оказва, че за изглаждане на проблемите е достатъчно да се заменят лошите политици с добри.

В продължение на цялата настояща година руската дипломация настойчиво търсеше слабо звено в политическата структура на ЕС даже без да скрива особено своя стремеж да внесе разкол в редиците на европейците и да осигури смекчаването на санкциите или даже тяхното пълно снемане. Все пак – независимо от някои успехи и обнадеждаващите заявления на такива приятели на Москва като гръцкия премиер Алексис Ципрас или унгарския премиер Виктор Орбан – тази политика не донесе желания практически резултат.

Кризата с бежанците и руската военна операция в Сирия създадоха през есента на 2015 година нов политически контекст. В този контекст политическият ветеран в оставка Саркози може да се окаже по-полезен за руските интереси от действащите лидери на Гърция, Унгария или Кипър.

Основното предимство за Саркози в очите на Кремъл е неговата символна връзка с „досанкционната“ епоха в руско-европейските отношения. Независимо от всички разговори за окончателното напускане от страна на Русия на западната политическа орбита, очевидно руското ръководство не изоставя надеждите си за завръщане, при това тържествено и триумфално завръщане.

В контекста на решението на тази задача Саркози изглежда много по-перспективен от Ципрас или Орбан. Именно бившият фрески президент би могъл, по замисъл на Кремъл, да влезе в ролята на посредник на „новата възмъжала Русия“, който да я върне обратно към „златния век“, когато Г7 беше Г8, а западните банки даваха на руските компании кредити за смешни проценти.

Не е маловажно, че Русия и Саркози имат взаимен интерес. Френският политик явно има намерението да разиграва „руската карта“ в хода на своята избирателна кампания.  Той разчита на това, че след година-две реалистичният сценарий на помирение с Москва ще бъде крайно нужна стока на западния политически пазар. И кой друг, ако не Саркози, би могъл да я поднесе на избирателите?

Разбира се, руският план под условното название „Саркози 2017“ има много слаби места. Преди всичко той е твърде персонифициран, построен е около един политически деец от „старата гвардия“. Освен това надеждите на руското и съветското ръководство относно „мъдростта на западните избиратели“ в миналото практически винаги са се превръщали в големи разочарования. Наивно е да се очаква, че този път всичко ще стане другояче.

Но най-неочакваното препятствие за осъществяването на сценария за връщането на старото, доброто, непомраченото от санкциите минало може да стане, колкото и странно да прозвучи, позицията на руското обществено мнение. Съдейки по всичко, масовата антизападна пропаганда от последните години сътвори своето пъклено дело и руското общество повече не иска да има никаква работа с този „ужасен Запад“.

Ето какви коментари оставиха под репортажа за визитата на Саркози посетителите на едно руско проправителствено интернет издание: „Не си струва да му вярваме на този Саркози, дошъл е тук да врънка пари за изборите, а после ще се извърти, както се извъртя Кадафи“; „Всичко, което узнае тук – веднага ще го докладва на американците“; Ние помним – „Мистрал“-ите се купуваха по времето на Саркози“.

Историята познава много примери, когато прекомерното пропагандно внушение сред народа се е превръщало в проблем за самите власти. Един от знаменитите епизоди се случва по времето на Първата световна война, когато администрацията на Удроу Уилсън в началото убеждава американците, че Германия е изчадие адово, а после не успява да ратифицира Версайския договор, освен поради други причини, и поради факта, че американското общество го смята за твърде мек по отношение на сразения враг.

Днес Кремъл разчита на това да използва операцията в Сирия като трамплин за своето триумфално завръщани в редиците на властелините на мира, но все пак за това се нуждае от прошката и признанието на Запада. Такива политици като Никола Саркози във всеки случай създават впечатлението, че този сценарий е възможен. Но за неговата пълноценна реализация на Москва ще ѝ се наложи не само да намери още няколко симпатизиращи на Русия западни политически дейци от този мащаб, но и да обясни на собствения си народ, че Западът съвсем не е така лош, както са го изобразявали по телевизията в продължение на няколко години.

"Российская газета". Всички права запазени.