Защо Путин е толкова популярен в света, а Русия – не?

Част от жителите на европейските страни на САЩ биха искали да имат за президент човек като Путин, но в също време те не искат да живеят в страна като Русия.

Независимо от очевидните постижения и не по-малко очевидните абсурди, СССР беше самодостатъчна страна. Икономическата и идейно-политическата конкуренция от времето на Студената война се основаваше на баланса на две устойчиви по отношение на своите ценности и разбирания общества – Запада начело със САЩ и Източния блок начело със СССР. Самодостатъчността правеше СССР един от световните модели за подражание. 

С разпадането на СССР положението се измени. Западните ценности може и да са еволюирали през изминалия четвърт век, но тази еволюция не беше достатъчно силна, а основното си остана логиката, която беше заложена много поколения назад от самите западни жители. Руската теза, че  Европа изведнъж е предала своите традиционни ценности или се отказала от тях, е аргумент единствено за маргиналните кръгове на Запад. Разговорите за това, че Русия сега ще стане пазителка на тези традиции и ценности, обаче не предизвиква интерес дори и у тези кръгове.

Русия  се оказа страна, която изгуби своите ценностни ориентири и своето национално разбиране за развитието на света. Конституционният отказ от държавната идеология започна да се тълкува като отказ от идеологията изобщо. Неуспелият проект за взаимна интеграция доведе до сериозно взаимно отдалечаване. Това нямаше да бъде страшно, но през последните няколко години Русия започна опасен завой, опитвайки се да положи някаква нова „ценностна“ база на политическите различия със Запада. А постоянната критика на чуждите ценности едва ли ще научи когото и да било да уважава собствените си такива.

Една от основните слабости на налагащия се сега нов световен ред е липсата на безспорни модели за подражание. САЩ, които остават локомотив на съвременната икономика, изгубиха своите лидерски качества и тяхната политическа репутация в света помръкна. Европейският съюз не успя да излезе извън рамките на своите вътрешнопровинциални проблеми. А ислямският свят се взривява на едно или друго място в опитите му да търси политически реванш от Запада. Китай, след като престана да бъде „ученик на СССР“, през последните десетилетия само старателно и успешно усвоява западния опит. 

Днес разпадналият се стар световен ред се трансформира в световен ред на политическите губещи, които не могат да увлекат след себе си останалите. Това някак си изравни стартовите позиции на основните глобални играчи, давайки шанс и на Русия. Нещо повече, именно президентът на Русия Владимир Путин, спечелил си репутацията на лидер на неформалното, разнородно, но мащабно движение против „монопола на САЩ“, напълно отговаря на днешната остра необходимост от появата на такъв политик.

Но Путин се възприема от света като поредния потенциален разрушител на американоцентричния свят, а не като глобален лидер за изграждането на нов световен ред. С други думи, в света има търсене на „Путин“, но не и на „путинска Русия“. Очевидно е, че част от жителите на европейските страни и дори на САЩ поради различни причини биха искали да имат за президент човек като Путин.

Но в същото време те не искат да живеят както в Русия. И едва ли някой ще поиска да даде на Русия главната роля в налагането на новите световни правила. Путин е глобален популярен бренд, но Русия е по-скоро обратното. И в това няма нищо чудно: руснаците също се отнасят по-различен начин към Германия и Ангела Меркел, към САЩ и Барак Обама, например.

Никой няма представа каква иска да бъде (и ще бъде) самата Русия след две-три десетилетия. По този въпрос няма яснота и в Русия. Едва ли някой от сериозните играчи ще поиска да вземе за модел днешния руски опит за радикална идейна реформация. Но готовността на Русия да служи като „антиамерикански таран“ може да предизвика немалко ентусиазъм по света, който е уморен от грубите опити на САЩ да си върнат ролята на „единствен съдия и шериф“.

В дългосрочен план такова поведение тласка Русия единствено към краткосрочни съюзнически отношения, докато в своите идейни и ценностни търсения тя ще бъде „котката, която си ходи, където си ще“. Това е скъпоструваща и не много перспективна политика, но, както изглежда, самата Русия засега също няма алтернатива на такава политика

"Российская газета". Всички права запазени.