Как арменците са преживявали геноцида

РИА „Новости“
През 2015 г. се отбелязва едно столеие от арменския геноцид в Турската империя, признато от европейските държави по инициатива на Русия за престъпление против човечеството още през 1915 г. Представители на различни поколения – участници в движението „Помня и изисквам“, стремящо се към световното признаване на арменския геноцид, разказаха пред „Руски дневник“ историята на своите предци, пострадали по времето на тези събития.

Ованес, на 51 години

Дядо ми Саркис е бил на осем години, когато е загубил всичките си роднини. Той единствен от семейството с група бежанци от Западна Армения достига до Източна Армения. Останал сирак, не успява да намери нито един свой родственик, настаняват го в детски дом. Веднъж чува, че децата от детския дом ги извозват извън границите на Армения. Изплашен от това, побягва, попада в едно село недалече от град Гюмри в Северна Армения, където го приютява едно семейство. По-късно воюва във Великата отечествена война в южната част на Русия, на Мала Земя (в едно от най-дългите сражения в световната история, което продължава 225 дни), умира през 1983 г.  

Григорий, на 21 години

Моят прадядо по бащина линия е родом от град Муш (което се превежда от арменски като „тъмнина“). Освен него семейството му има четирима синове. След клането той заедно с един от братята си попада в южния регион на Руската империя – Ставрополския край. Най-малкият брат се изгубва някъде около къщата: майката оставя детето на кюрдската си слугиня и повече никога не го вижда. От останалите двама братя един отплува с френска хуманитарна мисия за Марсилия, другият се оказва в щата Охайо в САЩ. По-късно братът на дядо ми пристига от Марсилия в СССР при майка си и братята си, бил е идеен комунист, но не живее дълго, тъй като бива разстрелян (в течението на масовите репресии в СССР по времето на Йосиф Сталин).

Гоар, на 38 години

Дядо ми е бил на 7 години, когато започва клането. Той е бил най-голямото дете и е имал още двама братя и сестра, а майка му е била бременна. Когато започва всичко, майка му го дава на мъжа си, за да избяга с него. Тя е знаела, че в такова положение с три малки деца не могат да се спасят всичките. Дядо ми с баща си дълго пътуват от едно място на друго - няма какво да ядат, няма къде да спят. Той никога не разбира какво се е случило с майка му, братята и сестра му. Когато дядо ми пораства и се оженва, имат със съпругата си десет деца. Той често разказваше за кой ли път на нас, неговите внуци, тази трагедия. Случваше се да говори за нея по 2-3 пъти на ден. Разказваше и плачеше. Но по-скоро плачеше не от мъката, сполетяла арменския народ, а от болката, която е преживяло седемгодишното дете, което до края на дните си помнеше лицето на майка си. Дядо обичаше да повтаря, че човек трябва да има колкото е възможно повече деца - ако нещо се случи, то някое от тях непременно ще оживее. На децата си той даде имената на загиналите свои майка, братя и сестра.

Да отбележа, че на 24 април в град Гюмри се състоя откриване на паметник, посветен на жертвите на геноцида. Инициатори и организатори на издигането на монумента са съпругът ми Артьом и по-големият му брат Артур Антонян, а автор на проекта стана известният арменски скулптор, народният художник на Русия и Украйна, заслужилият художник на Армения – Фрид Согоян. За нас беше много важно да дадем своята скромна лепта за съхраняването на историческата памет за нашите предци, та нали ако няма памет, няма бъдеще. Цялото ни семейство дойде на откриването на паметника, аз искам децата ми да знаят миналото на страната си, да помнят и да почитат своите предци.

Айк, на 18 години 

Прадядо ми е имал работилници в Западна Турция, в района на Муш. Когато всичко започва, бягайки, той взима със себе си само книгата на средновековния арменски поет и философ, свети Григор Нарекаци. Тази книга той пази до гърдите си под дрехите. Един ден го срещат двама турци и искат да го убият. Първият зарежда пушката, стреля – засечка, той гледа в шок прадядо ми и другия турчин. След това веднага другият зарежда пушката си и стреля, но и при него нищо не излиза. Те поглеждат дядо ми и му казват, че го оставят жив, тъй като нещо го закриля. Тази книга и до ден-днешен се пази у дома.

Аида, на 17 години

Прабаба ми по майчина линия е живяла в Западна Армения, в град Карс (в миналото – столица на Армения, един от най-древните градове в света). Била е на 12 години, когато убиват брат ѝ, майка ѝ и сестра ѝ с нейния съпруг. Прабаба ми избягва с баща си и брат си в арменското село Амамлу (днес град Спитак), но през 1918 г. баща ѝ се връща в Карс и го убиват. В Спитак едно добро семейство приютява прабаба ми, тогава тя е на 14 години. Впоследствие тя се жени за сина на това семейство. След началото на Втората световна война мъжът ѝ е призован в армията и не се връща, а в този момент прабаба ми е бременна. Тя ражда син, който никога не е виждал баща си. (В края на 1988 г. в Спитак става земетресение, еквивалентно по разрушителната си сила на десет атомни бомби като хвърлената над Хирошима, в резултат на това загиват 25 хиляди души и 500 хиляди остават без покрив).

"Российская газета". Всички права запазени.