Разходки с Бродски

Как съдбата Ви срещна с Бродски?

По това време работех в „Литературная газета“ и точно тогава се отваряха по-рано засекретени архиви. Имаше възможност да се запозная с документите по ленинградското „дело на Бродски“ от 1964-а г. и с много интересна кореспонденция от 1987-а г. на партийните ръководители по повод връчването на Нобелова награда на Бродски.

В страната с пълна пара върви перестройката, но те по инерция съвсем сериозно обсъждат да дават ли информация в съветския печат за връчването на Нобеловата награда на Бродски. Аз написах цяла страница за „Литературная газета“ и се появи налудничавата идея: да не помоля ли самия Бродски да коментира тези документи? Намерихме неговия телефон, Бродски много възпитано отговори, че единственият коментар, който може да даде, е, че това не заслужава никакъв коментар. И смята, че затова всичко се е и разпаднало, защото хора на такова високо ниво се занимават с такива дреболии.

И аз изведнъж попитах, а не би ли се съгласил да снимаме филм за него. Той вежливо отговори: „Някой друг път...“ Очевидно, за да се отърве.

Но тогава, в началото на 1990-те, всичко ни се струваше възможно! Ние предложихме идеята за филма на приятеля на Бродски поета Евгений Рейн. Някак изведнъж се решиха нещата: ще бъде Венеция, там е толкова красиво, освен това има и есе на Бродски „Кеят на неизцелимите“, ето, сценарият е готов (поне на нас така ни се струваше). И така всички заедно написахме на Бродски писма. Рейн написа свое, министърът на културата Евгений Сидоров – свое, моят съавтор Алексей Шишов организира писмо от телевизията. Както се изясни после, писмата не са стигнали до него и, тъй като нямаше отговор, след два месеца ние с Рейн му се обадихме. И той изведнъж много лесно даде съгласието си: „През октомври ще бъда в Италия, пристигайте“.

Какво впечатление Ви направи Бродски?

Той беше много красив и елегантен в своя изискан шлифер и шапка Борсалино, както отбелязва Рейн, ние тогава даже не ги знаехме тези думи. Пушеше своите любими цигари „Мерит“ и се шегуваше: италианско семейството – мама, папа и грапа!

Той незабавно и безусловно правеше впечатление на гений. В случая с Бродски това звучи почти банално, но това съществуваше в него даже извън обема на неговото творчество и авторитет: всеки негов жест, всяка негова дума беше гениална.

Разговорът с него изискваше цялата енергия и спазване на дистанция. Струваше ни се, че един неуместен въпрос, една погрешна стъпка – и общуването ще прекъсне.

Бродски казваше, че Венеция е град, в който през цялото време ти се иска да покажеш нещо на някого, не да го гледаш сам, а да го споделиш с някого...

Веднъж той каза: „Ако знаете, колко се радвам да показвам Венеция на руснаците!“ Това беше единственият път, когато съм го карала да повтори нещо пред камерата. Но той не се съгласи.

Да го догониш беше невъзможно, той тичаше по Венеция. Струва ми се, че на третия ден той показваше поредната си любима църква, а там имаше погребение. Изведнъж лицето на Бродски се промени и той каза: „Ако отидете там, ще видите как ги слагат в погребалната гондола“. С него не се случваше нищо случайно. Тогава никой не можеше да предположи, че той ще бъде погребан във Венеция и че като снимаме гондолата, плаваща към гробището „Сан Микеле“, „острова на мъртвите“, ние снимаме как после ще погребват него самия.    

Как Бродски реагира на това, че филмът за него и снимачната група са удостоени с голямата руска телевизионна награда (ТЕФИ)? 

За филма той каза: "Аз май много присъствам, можеше да има повече Венеция. А музиката е прекрасна“.

А как реагира на наградата?

Не знам. Ние, разбира се, му звъннахме, защото първата в историята телевизионна награда се падна на 24 май 1995 г. – неговия рожден ден, както се изясни, последния.

"Российская газета". Всички права запазени.