Всеки пети кинооператор е загинал на фронта

Павел Инжилевски
По време на войната са работили 258 съветски кинооператори. Именно през техните очи светът видя събития от 1941-1945 г. Днес в Русия е останал жив само един от тях - 95-годишният Борис Александрович Соколов, а в света са само двама – вторият кинооператор живее в Талин. Борис Соколов, носител на два ордена Червена звезда и на 31 медала, в интервю за „Руски дневник“ разказа за подписването на Акта за капитулация на Германия и как се работи на фронтовата линия.

Как успяхте веднага да стигнете до фронта?

През 1941-ва бях на 21. Заради войната във ВГИК (Института по кинематография – „Руски дневник“) випуските завършваха учебната програма предсрочно и аз вече карах стажа преди дипломирането. Точно по това време започна създаването на фронтови снимачни групи. Веднага почнах да пращам молби да ме включат и мене, обаче отговорите бяха „не“. Разбира се, аз знаех, че първо се изпращат опитните оператори, но какво значи „опитни“ – така или иначе операторите никъде не са ги учили да снимат по време на война. В германската армия имаше курсове за военни оператори, а при нас не.

И къде бяхте изпратен? На служба в армия?

Първо строихме отбранителни съоръжения около Москва, след това се върнах в студиото и то бе евакуирано за Алмати. Аз бях с моя приятел - оператор Миша Поселски. След около два месеца той успя да се включи във фронтова снимачна група, а аз останах в тила. И през цялото време съм писал молби да ме изпратят на фронта. 

Защо това беше толкова важно за вас?

Цялата страна мислеше само за войната! „Всичко за фронта, всичко за победата!“ – това беше лозунгът. И аз исках да бъда участник в тези събития. За съжаление, попаднах на фронта едва през 1944-та година. Това беше последният набор оператори. Фронтът минаваше близо до Варшава, където се задържа в продължение на три месеца, а ние снимахме живота на войниците.

И когато настъплението започна, беше ли ви страх?

Беше страшно, да, но по време на работа ние забравяхме за страха. Въпреки че загубите бяха големи. По време на войната на фронтовата линия общо работиха 258 души, които заснеха повече от 3,5 милиона метра 35-милиметрови филми. Всеки пети загина. Имаше ранени, контузени. Днес понякога ме питат кой ни пазеше по време на снимките? Никой. Нямахме защита, действахме самостоятелно, по свое усмотрение.

Тежка ли беше камерата?

Когато беше комплектована с всички обективи, тогава да. Нямаше приспособления за мащабиране и за всеки план трябваше да се сменяват лещи. А самата камера тежеше около 3,5 килограма. Е, освен това имаше още и касети. Тридесет метра филм стигаха общо само за една минута екранно време...

Всичко ли беше позволено да се снима? Например, отстъплението?

Всичко можехме да снимаме. А ще стигне ли до екрана или не – зависеше от цензурата. Аз не съм бил на фронта, когато все още търпяхме поражения, но според моите другари много малко се е снимало през тези страшни години. Знам за случаи, при които операторите се опитвали да заснемат епизоди от отстъплението, обаче войниците или бежанците отказвали да попаднат в кадъра и често заплашвали оператора.

А как Съветската армия се отнасяше към цивилното население на Берлин?

По мое мнение, в Съветския съюз нямаше нито едно семейство, което да не е пострадало по време на войната, така че всеки беше настроен много агресивно по отношение на германците. Нашето командване трябваше да намалява силата на тази омраза.

Май още тогава успяхте частично да преодолеете тази агресия?

Отношенията бяха почти неутрални. Естествено, не всички успяваха да се примирят с това, което е разбираемо. Не станахме приятели, но на мирните хора армията им помагаше.

Кое от видяното най-силно ви впечатли?

Разбира се, подписването на капитулацията на Германия. На нас с Поселски беше предоставено правото да снимаме делегацията на Германия. Бях особено впечатлен от поведението на фелдмаршал Кайтел.

И по какъв начин той се държа?

Като че ли той не беше победен, а победител. Слизайки от самолета, поздрави посрещачите с маршалския си жезъл, а посрещачите бяха само от охраната. Никой от официалните лица не беше дошъл. В залата при подписването той също поздрави с жезъла си присъстващите, но никой не му отговори. Когато Кайтел подписа капитулацията, аз смятах, че войната е свършила точно в този момент. Все едно камък ни падна от плещите и това чувство беше общо за целия народ. За съжаление, не бях прав. Но в този момент усещах именно това.

Вие нямахте възможност да видите собствен заснет материал, а след войната? Успяхте ли?

Реално напълно случайно, когато тези материали бяха използвани за игрални филми. Във филма „Великата отечествена“ (в чужбина – „Непознатата война“) ние можахме да видим някои от нашите кадри. а иначе аз лично не видях нищо.

Във филма на Андрей Тарковски „Иваново детство“ има заснет от вас материал, с известната гилотина...

Това е един затвор в град Познан, Полша. В една от стаите на този затвор заснехме гилотината. Ние дори не знаехме, че Тарковски го използва този епизод, аз по-късно научих. Тогава си припомних и за снимките.

"Российская газета". Всички права запазени.