Кадиров без граници

Наблюдавайки поведението на лидера на Чечня е трудно да се откъснем от впечатлението, че той настойчиво и последователно излиза от рамките, свързани с непосредствените отговорности на функцията, която изпълнява. В реториката му неприязънта към Запада, свободното отношение към конституционно-правните норми граничат с хипертрофия, а често наподобяват и шарж.

Веднага искам да направя една уговорка. Общоруският формат в позиционирането на главата на Чечня е заложен не днес или вчера. Успокояването на тази република и нейното включване в общонационалното правово и социално-културно пространство и до сега е въпрос за състоятелността на руския държавен проект.

На пръв поглед днес е трудно да си представим регионален лидер в Русия, по-лоялен към президента от Рамзан Кадиров (по ирония на съдбата, той бе един от първите, предложили да се откажат от президентската длъжност на ръководителите на субектите на федерацията). Много журналисти и туристи, посещаващи Грозни, сравняват града не със съседните столици на севернокавказките републики, а с градове от страните в Персийския залив или азиатските „дракони“.

Но цялото това привидно благополучие се основава на предоставения на Чечня де факто специален статут, при който републиката получи не само финансово-икономически или управленчески преимущества, но и идеологическа свобода (което беше нагледно доказано по време на масовите акции „Аз не съм Шарли“ в Грозни), както и частична демонополизация на държавната сила в отделни територии. 

След като обаче чеченската „вертикала“ бе изградена, следващата логична стъпка станаха опитите тя да се изнесе (под една или друга форма) в общоруското пространство. Кризата в Украйна и надигането на „отбранителни настроения“ вътре в Русия се превърнаха в добър повод за такъв обрат, но причината за него бе скрита много по-дълбоко - в стратегията за „аутсорснат суверенитет“, който се използва в Чечня от началото на 2000-та г. Стратегическото последствие от този подход обаче бе не идването на Русия в Чечня, а „чеченизацията“ на Русия. 

Хипотетично Рамзан Кадиров може да играе на няколко политически плоскости на федерално ниво. А именно – в ролята на общокавказки лидер, говорител на руските мюсюлмани или чиновник на федерално равнище. Но един по-близък поглед разкрива, че и трите сценария са изпълнени с недостатъци и потенциални конфликти.
 
Ако говорим за Кавказ, то в Чечня съществуват сериозни и дългогодишни противоречия със съседите. Тук спадат и неурегулираният спор за административните граници с Ингушетия, и въпросът за възстановяването в Дагестан на населения предимно с чеченци Ауховски регион. Да не говорим, че дагестанската политическа култура не възприема „вертикални“ подходи. С това бе принуден да се съобрази дори и Рамазан Абдулатипов, който се радва на силната подкрепа на Кремъл. В тази връзка на възможността ръководителите на Чечня да се държат като говорители на всички кавказци трябва да се гледа най-малкото внимателно. 

Същото се отнася и за ролята на говорители на всички руски мюсюлмани. Ислямът в Русия е нееднородно явление, дори и в пределите на Северен Кавказ, да не говорим за Поволжието. Не бива да забравяме също, че предишните опити да се обединят в една структура Съветът на мюфтиите в Русия, Централното духовно управление на мюсюлманите и Координационният център на мюсюлманите в Северен Кавказ не се увенчаха с успех. 

Ако говорим за федералната кариера на Кадиров, то не можем да не забележим, че сред чиновниците в централното министерство има недоволство от самодейните прояви на главата на Чечня в отделни територии. Подобно нещо се случи неотдавна в Грозни, където интересите на Кадиров се пресякоха с тези на руското външно министерство, даже федералното министерство не можа да се сдържи от публичен коментар, в който изрази критична оценка към чеченския лидер.
 
Така днес приоритетна задача е вкарването на кипящата енергия на главата на Чечня в определени граници. Една задача, която крие в себе си известен риск, и която се нуждае не от кавалерийски атаки, а от добре обмислени стратегии. Само че, да не се пристъпи към нея е не по-малко опасно, защото в противен случай военно-полевият мениджмънт, възприеман в един от субектите на Русия, може да стане не изключение, а общо правило за цялата страна.

Авторът е доцент на катедрата по регионознание и външна политика в Руския държавен хуманитарен университет.

"Российская газета". Всички права запазени.