Кримските татари изчакват

Под лампата на двора на един симферополски блок стои татарин. От телефонната слушалка в ръката му звучи музика, но по средата на куплета тя прекъсва.

– А знаете ли, за какво се пее в тази песен? В нея се разказва за това, как някога кримско-татарския народ бил изпратен в Уралските планини. А уралските планини са много високи и много красиви. Но все едно, кримските татари искали да живеят в родния си край. В тази песен има следните думи: „Но ще настъпи моментът, когато ние ще се върнем, а тези, които са се заселили в къщите ни, ще заминат за Уралските планини...“ Не, ние не искаме те да заминават – продължава той с мек татарски акцент. – Аз за друго говоря. Когато тук докарали хора от Русия, те не искали да живеят на това място. А татарите искали. Но тях ги изселили, и животните останали неиздоени – те плачели. Руският цар смятал, че татарите са надеждни... Просто сега никому не е интересно да се рови в историята, а ние винаги сме били толкова взаимосвързани с руснаците! И какво се получава? Все едно да откъснеш листенце от цветчето, ето какво се получава. Когато ние се върнахме през 1990-те, тук пазарите работеха до 11 сутринта. А татарите дойдоха и погледнете сега - всичко има в Крим... Ето как ще отговоря на въпроса ви, какво е отношението ни към присъединяването към Русия. А засега нито един татарин няма да ви отговори пряко. На такъв въпрос, или ще ви излъжат, или като мен, ще ви намекнат.

До лампата се приближава дребният слабоват Енвер. В ръцете си държи един хляб и опаковка кетчуп.

– Отивам вкъщи да вечерям – казва той. – Ако желаете, заповядайте на вечеря – и повдига ръката с хляба – мога да поканя журналиста, а на въпроса за Русия няма да отговарям. Да, аз протестирах против референдума. Но сега не мога да ви кажа нищо друго, освен това, че имам три деца. Нося вкъщи хляб. А ако искате да чуете, какво аз мисля, то ще ви кажа така: мен всичко ме устройва. И знаете ли защо? Защото, за да ме устройва всичко истински, трябва много неща да се променят. А именно – цялата местна власт. Но аз сам, както ние сега установяваме това, не мога да я сменя. И няма да се оплаквам. Ние, когато през 1990-те се върнахме тук и някак оцелявахме, устройвахме на ново бита си, също не се оплаквахме. Ще ви кажа така: тогава бе по-сложно, отколкото сега. Тогава нямаше къде да живеем. Сега имаме. А ако искате да знаете, как в действителност кримско-татарските семейства се отнасят към това, че вече живеят в Русия... Татарите не са чак такива патриоти на Украйна или на Русия. Татарите са патриоти на своята земя, на Крим. Ние няма да се махнем от тук. Най-важното е да не ни закачат. Само че, моля ви, подчертайте си моята фраза: татарите не са врагове на Русия. И аз не съм й враг. И Русия не ми е враг. Когато се върнете, напишете, че татарите са много трудолюбив народ. Аз не говоря за татарските бизнесмени, а за обикновения татарски народ. И ако той разбере, че новият президент се движи по правилния път, то и ние ще дадем 90% от гласовете си за него.“

Къщата, в която живеят родителите на Енвер, е построена от тухли. Тя е с просторен първи етаж, до втория се стига по стълбището. На масичката в голямата стая лежи Коранът с бродирани корици. В съседство – кукли, мъж и жена в татарско национално облекло. По столовете – кошнички с бонбони.

Възрастната стопанка на къщата разказва, че малко след завръщането им в Крим през 1990-те, когато започнали строителството на тази къща, в тази стая имало големи маси, отрупани с чинии, пълни с пача, варена от почти голи кокали.

– А веднъж не успяхме да купим дори и картофи от пазара – разказва тя. – Но най-важното е, че се завърнахме в Крим. Просто татарите винаги са били патриоти на земята си, а тяхната земя – това е единствено Крим.

Кримските татари не се страхуват от кризата. При татарите винаги е криза.

– Каква криза? – прекъсва я Енвер. – Когато през двехилядната година отидохме на пазара и не успяхме да купим картофи, ето тогава имаше криза. А това, което е сега, каква криза е това? Смешно е това да се нарича криза. Хората си мислят, че Крим е като някакъв райски остров, на който лесно се живее. Но тези, които са идвали тук, бързо са се разочаровали. Тук трябва да се оре, оре и пак оре.

Енвер показва своите парници, в които в равни лехи растат зеленчуци. Подарява голяма зелено-лилава зелка на съседа си Сергей. А той, вече по обратния път, в Симферопол, рязко спира колата, след като е забелязал търкалящ се по тротоара старец. Върви, като едвам си влачи крака. Сергей слиза от колата.

– Идвам от болницата – произнася старчето със същия мек татарски акцент. – Опитвам се да стигна до роднините си.

– Имаш ли пари? - пита Сергей.

– Не – клати глава старецът.

Сергей пъха банкнота в ръката му. Известно време старецът я разглежда под светлината на лампите и витрините. От очите му рукват сълзи и бавно се стичат по смуглите бузи.

На следващият светофар Сергей се удря по челото:

– Ами че аз трябваше да го закарам!

Връща се обратно, като се забавя малко в задръстването, но стареца вече го няма. Сергей прави още една обиколка, в търсене на човека в тъмнината, и след като не го намира, произнася:

– Ето така става винаги. А когато се опомниш, вече е късно.

"Российская газета". Всички права запазени.