Невоенни записки за една война

Татяна Перелигина
Двамата си приличаха. Или така ми се стори. Големи, живи очи, къдрав перчем и весел характер. Единият бях виждал само на снимка - единствената, останала от него. Вуйчо ми, Борис, 19-годишен хлапак, веселяк и добряк по думите на майка ми, отишъл по зова на сърцето си доброволец на фронта и умрял от раните си три дена след като войната свършила. Мъката покосила баба за две седмици, а дядо отказал войнишката пенсия с думите: „Момчето ми отиде там не за пари!“

Спомних си за него докато разговаряхме с другия – Михаил. Вече достолепен възрастен човек, с побеляла, леко къдрава коса. Пълен сирак, израстнал в детски дом, не помнеше родителите си. Бил само на 17 и малко, когато завършил техникум в Одеса и войната избухнала. 

„Веднага се записах се доброволец. Бях със средно образование и заедно с други като мен ме пратиха в Астраханското зенитно училище. Положението по фронтовете се менеше много бързо и някъде през август при нас дойде комисар от 25-та Чапаевска дивизия, който ни каза: който иска да защитава града – три крачки напред. Всички излязохме. И ни изпратиха в 97-ми полк на 25-та Чапаевска дивизия. Същата, легендарната.“

Михаил Кисельов разказва леко, макар през главата му да са минали страшни изпитания.  Той си спомня първия бой. „Беше страшен. Имах приятел, Кирилов му беше фамилията. Стоим в окопите, а той все си тананика за патефона, който не работел, защото пружинката му била скъсана. „Коля, стига, а!“ му казвам, обръщам се, а той убит. Стана ми страшно. Видях какво е това война“.  

Михаил бил ранен и евакуиран от Одеса три дена преди градът да падне. След като се излекувал, го изпратили в артилерийското училище в Орджоникизде, станал офицер и заминал на Кавказкия фронт, на река Терек. Там нещата нещата се развили така, че обърнали съдбата му.

„Пратиха ни на разузнаване отвъд реката. Преминахме и ни заловиха, бяха наши, които се биеха на страната на немците, носеха на ръкавите си емблеми с  три конски глави. Искаха да ни разстрелят, но някакъв немец ги спря, разпореди нещо, дадоха ни по една лопата и ни качиха на един камион. Ясно беше защо – ще си копаем сами гроба и ще ни разстрелят. Откара ни в полето и ни накараха да вадим картофи. След това същият немец се доближи и ни каза – аз разбирах немски - „Махайте се оттук, бягайте!“ Търтихме да бягаме и вече при реката отново ни хванаха, удариха ме с приклад по главата и попаднах в Кременчугския лагер за военнопленници.“

Така съдбата на хлапака, който харесвал немския език, защото бил строг, някак си говорел за дисциплина и подреденост, се преобърнала на 180 градуса. Ние никога няма да рвазберем ужаса на немския плен, а самите немци гледат да не си спомнят за него. Те гледат да не си спомнят и изобщо за това какво са вършели на Източния фронт, но историята е история, защото вече е написана. Един от тези, които са я писали е и Михаил.

„ Немците не бяха готови да посрещнат такъв брой пленници. Хранеха ни с каквото попадне, отначало дори не ни брояха, отнасяха се с нас като с животни, хранеха ни с отпадъци и боклуци, не ни лекуваха, караха ни да работим до изтощение. 
Имаше хора и сред тях. Да, те бяха гадове, унищожиха много народ, аз сам съм свидетел на това, но се срещаха и хора сред тях. Войниците се отнасяха по-снизходително. В град Крюков работехме на ж.п. гарата и немец ни водеше из града да просим храна. Имаше такива случаи.

А в лагера беше страшно – умираха много хора. Но главното, което искам да Ви кажа – наши ни убиваха повече от немците. Наши. Имаше един Миша, който погуби не една стотица човешки души. Немците дори не се и опитваха да влизат в лагера – там вилнееха техните помощни, доскоро наши, съветски войници. Трагедията за нас беше самият плен!“

Мъченията в лагера, изнурителният труд, гладът, смъртта и преди всичко накърнената гордост ги карала да мислят как да избягат. Било им ясно, че няма да оцелеят иначе. „ Беше 42-ра година, немците бяха опиянени от победите си, а ние решихме да избягаме. Стигнахме до Староконстантинов - помните „Как се каляваше стоманата?“ Пренощувахме, а сутринта – немци. Стопанинът, който ни приюти, ни беше предал. Отведоха ни в наказателния лагер в Проскуров – там беше ужас. След това, през 43-та, ни натовариха на вагони и ни откараха неизвестно къде.“

Помислили, че Маутхаузен е санаториум

А неизвестното се оказва лагерът на смъртта Маутхаузен, където Михаил ще оцелее благодарение на човешката солидарност. По дългия път умират много хора, натоварени си като дървени трупи във открити вагони, храната е по-зле, отколкото в лагера. 

„Когато стигнахме там, ни порази самият Маутхаузен – огромен лагер, крепост, бараките с прозорци, боядисани в бяло, пътеките – с варосани камъни отстрани, ред. И ние си помислихме, че сме попаднали в санаториум, че ни лекуват. Ние още не бяхме видели концлагеристите. Животът там ми спаси испанец -лекар. Когато пристигнахме, аз бях с червени панталони – от френската армия още от Първата световна война, немски трофей, а отпред и отзад на куртката имах надпис 227-номерът на наказателния лагер, свалихме всичко това и на т.нар.лекарска комисия. Там седеше този испанец и немец-лекар. Когато се се доближих, испанецът ми прошепна на немски: „Руский, не казвай, че си болен!, защото много от нашите се писаха болни – нали смятахме, че сме попаднали в санаториум след онзи ужас край Проскуров.

И аз казах, че не съм болен, а немецът ме насочи надясно. Болните ги маркираше с боя и наляво. Изкъпаха ни, дадоха ни затворнически дрехи, номера, а болните ги пратиха в газовите камери. 

Бях в лагера от 17 ноември 1943 до 5 май 1945 година, когато американците освободиха лагера. Там загина много народ. Официалната статистика сочи, че през лагера са минали 355 000 души, от които 123 000 души, включително 32 000 руснаци бяха убити. Най-трагично беше нашето положение. Поляците получаваха колети от Червения кръст, французи, белгийци, италианци, другите имаха дори медицински пунктове, операционна. Всички получаваха по нещо. Всички без руснаците. Там беше създадена специална система за унищожаване на хората – чрез работа, недохранване, изтощение.

Там, в Маутхаузен разбрах, че са ни отписали като предатели.  А го разбрах от немците. На Нова година по високоговорителите чухме: „Товарищи руские, с Нова година ви поздравя другарят Сталин, вие сте предатели!“

Някъде към 4 май в лагера разбират, че нещо се случва, защото по наблюдателните кули есесовците са заменени от възрастни запасняци от Вермахта. А на 5 май в лагера влиза американски танк с бяла звезда на него.

„После ни съобщиха всеки да остане на мястото си, че ще получим лекарски грижи, храна и т.н. После другите страни започнаха да си прибират хората – взеха французите, взеха испанците, взеха белгийците. Идваха с автобуси и откарваха своите хора. А ние –чакаме. Там реката е тясна, има мост, от другата страна стояха нашите войски, картечници и всичко необходимо, а на американската страна няма никого. Американците си заминаха и никой вече не ни хранеше, а ние бяхме крайно изтощени. Умирахме. Решихме да напуснем лагера. Ама как?

И аз реших да отида да разбера какво става. Тръгнах през моста и попаднах при нашите. Разпитаха ме кой съм, какъв съм, а вечерта имаше проверка и ми викат: влез в строя, войнико! Аз застанах в строя и припаднах. От глад. Откараха ме в болница, където прекарах месец, а след това бях в специален филтрационен лагер на НКВД за проверка. След нея ме освободиха, защото всичко беше чисто и аз продължих службата си в армията. Във военното ми досие и в партийното ми досие обаче до края си стоеше: „бил в плен“.

Как се отнасям към немците? Как да отговори човек, който е воювал срещу тях, който е понесъл толкова жестокости, който е победител, а живее по-лошо от победения? Как се отнасям към немците? Аз не изпитвам към тях нито омраза, нито уважение!“
Гледах този човек, минал през всички кръгове на ада и запазил човешкото у себе си, и си мислех за вуйчо ми. Онзи Борята, красавецът, отишъл доброволно на фронта и горял бавно в танка край Страцин. После месеци в болницата, а дядо решил да продаде къщата, за да купи лекарства, но лекарът го спрял: „Недей, чичо, няма да го бъде, късно е!“ Вуйчо пък все повтарял: „Ей, да знаете, истината е на върха на войнишкото копие!“ 

От дядо така и не чух думи на омраза към немците – той все казваше, че мъка с омраза се не топи. И до края на живота си съжаляваше, че не продал къщата за лекарства.

"Российская газета". Всички права запазени.