Победа с божията помощ

Съветските свещеници стават едни от първите, които наричат войната с нацизма „отечествена“. Втората световна война в голяма степен допринася за възраждането на Руската православна църква в СССР: нейните йерарси даже са били сред поканените от Сталин на Парада на победата. От друга страна, между свещенослужителите се оказват и такива, които се съгласяват на сътрудничество с нацистите и са отслужвали „молебен за Хитлер“. Та каква е била ролята на РПЦ в тези събития?

Руската православна църква заявява позицията си практически веднага, още на 22 юни. Върнал се от литургията в Богоявленския събор, патриаршият пазител на града митрополит Сергий (Старогородски) написва и напечатва „Послание към пастирите и паството на Христовата православна църква“, в което казва следното: „Фашистващи разбойници нападнаха родината ни.

Отричайки всякакви договори и обещания, те внезапно се нахвърлиха върху нас и ето – кръвта на мирни граждани вече оросява родната земя. Повтарят се времената на хан Батий, на немските рицари, на Карл Шведски, на Наполеон. Жалките потомци на враговете на православните християни искат още веднъж да се опитат да поставят народа наш на колене пред неправдата, с голо насилие да го принудят да пожертва благото и целостта на родината, кръвните завети на любовта си към отечеството“.

Интересно е между другото, че в това послание нито един път не се среща словосъчетанието „Съветски съюз“ или „съветска власт“, но все пак ясно се посочва на чия страна е РПЦ. „За нас, пастирите на Църквата, във време, когато отечеството призовава всички към подвиг, ще бъде недостойно само мълчаливо да гледаме какво става наоколо, да не ободрим малодушния, да не утешим огорчения, да не напомним на колебаещия се дълга му и Божията воля“.

Там има и едно такова, до голяма степен важно уточнение в контекста на примерите на колаборационизма: „А ако, на всичкото отгоре, мълчаливостта на пастира, неговата незаинтересованост към преживяваното от паството се обясни освен това и с лукавите съображения относно възможните изгоди откъм тази страна на границата, то това ще бъде същинска измяна към родината и към дълга на този пастир“.

Такава, от една страна, яснота на позицията, а от друга – премълчаването на въпроса за съветската власт се обясняват със сложните отношения на последната с РПЦ. В периода на 1938 – 1941 г. църковно-държавната политика в СССР претърпява няколко реформаторски вълни. След присъединяването на редица територии на Полша към Украинската и Белоруската ССР, а по-късно и на прибалтийските републики към Съюза като цяло на територията на СССР се оказват няколко хиляди нови храма, десетки манастири, активно работещи духовни и учебни заведения. Тъй като религията играе важна роля в живота на общностите на новоприсъединените територии, Комунистическата партия е принудена да премине към по-мека политика в отношенията си с руската църква, която може да обедини тези православни общности и епархии в някаква обща структура.

Обаче вече през 1941 г. същото това съветско ръководство решава, че църквата действа прекалено активно. Започва нова вълна от репресии, „Съюзът на войнстващите безбожници“ преживява една от последните кулминации на своята активност. В самата църква в този момент катастрофално не достигат свещеници и епископи. По същество е разрушена цялата епархиална структура. Стотици храмове, юридически не извадени от регистрационните списъци, фактически не действат – няма на кого да се изнасят служби.

И без оглед на това бедствено положение, църквата прави своя еднозначен избор в полза на патриотизма. На 26 юни в Богоявленския събор митрополит Сергий отслужва специален молебен за „даруването на победата“. После се създава специален текст на „Молебена за нашествието на супостатите, изпълняван в Руската православна църква в дните на Отечествената война“, който впоследствие се извършва във всички храмове на Московската патриаршия. Като цяло за годините на Великата отечествена война патриаршият пазител на града се обръща към вярващите с патриотични послания 24 пъти.

Позицията на църквата не се ограничава с молитви и възвания. По инициатива на Московската патриаршия със средства от дарения е създадена танковата колона „Дмитрий Донски“, предадена през февруари 1944 г. на Червената армия, както и авиационната ескадрила „Александър Невски“.

Особена роля изиграват православните свещеници и в партизанското движение на окупираните територии. В голяма степен техните функции се състоят в укриването на партизани, а така също като „канали за свръзка“ между партизаните и местното население.

„Да настъпи третата империя твоя“

Като говорим за партизаните, стигаме до непростата история на Псковската мисия – религиозна структура, учредена от немците на окупираната северозападна територия на СССР. На територията на Псковската мисия съществува и контрол от страна на немската войска на новооткритите приходи, и „молебен за Хитлер“ с текст: „...ти, вожде наш, името твое навява трепет на враговете, да настъпи третата империя твоя и да се осъществи волята ти на земята“.

Все пак съпротива на клира има и на окупираните територии. Особено значение в тази борба изиграва пасхалното послание на Ленинградския митрополит Алексий от 25 април 1943 г., в което той се обръща към своето паство на окупираните от фашистите земи: „Продължавайте, братя, да се борите за вярата... Помагайте по всякакъв начин – и мъжете, и жените – на партизаните да се борят против враговете, сами встъпвайте в редиците на партизаните“. По свидетелство на А. Г. Голицин от втора партизанска бригада „агитационният лист изигра немалка роля в подкрепата за партизанското движение (...) за притежаването му немските коменданти в своите заповеди заплашваха със смъртна присъда“.

Един от най-известните свещеници партизани е бил Фьодор Пузанов. През 1942 г. този „сътрудник“ на Псковската мисия започва да снабдява партизанските отряди с храна, дрехи и информация. Естествено, публично изразявайки всякаква лоялност към окупаторите. В края на окупационния период немците събират триста селяни за преселване в Германия, обаче въоръженият конвой не издържа на нервното напрежение и бяга като предварително назначава Пузанов за старши на колоната.

Като се убеждава, че конвоят се е изгубил от погледа, свещеникът отвежда селяните при партизаните, където и остава да изнася служби до идването на Червената армия. През 1944 г. като кавалер на медала „Партизанин от Отечествената война“ 2 степен Фьодор Пузанов е назначен отново като настоятел в Хохлови Горки.

Тогавашният наместник на Псковско-Печорския манастир игумен Павел също е водил „двойна игра“. Той подписва официалните приветствия към фашистките власти, участва в подготовката на антисъветски документи. Но едновременно с това праща на партизаните цели каруци с продоволствия с помощта на една енориашка. Съществува версия, че игумен Петър е имал в манастира радиостанция, с помощта на която предавал отвъд фронтовата линия сведения за движението на немските войски. 
Именно заради такива примери немците разстрелват преди отстъплението много от свещениците на Псковската мисия.

Разбира се, имало е и такива, които откровено са сътрудничели на хитлеристите и искрено са приветствали „новата германска власт“ – противник на съветските безбожници. Но те не са били мнозинство сред вярващите. А ролята на църковното мнозинство в съветското партизанско движение на окупираните територии наистина е безспорна.

Когато частите на Червената армия под командването на маршал Толбухин влизат във Виена, по негова заповед е отлята камбана с надпис „На руската православна църква от победоносната Червена армия“, която е подарена на местния православен храм.
През 2009 г. режисьорът Владимир Хотиненко засне филма „Поп“ за Псковската православна мисия. Във филма се разказва за Александър, настоятел на неголяма църковна епархия, който формално сътрудничи на фашистите, но тайно помага на партизаните.

"Российская газета". Всички права запазени.