Обществена поръчка за паметта: Каква са искали да бъде в спомените Втората световна война държавата и зрителите

кинопоиск.ру
Втората световна война е събитие в историята на страната, което примирява всички политически противници. Ролята на СССР в унищожаването на фашизма е неоспорима, както и преди 70 години броят на дадените във войната жертви ужасява, а героизмът на народа буди благоговение. И все пак отношението към войната се е променяло и киното е отразявало тези промени, а като правило това е ставало с намесата на държавата.

 „Падането на Берлин“ (1949) на Михаил Чиаурели е едва ли не най-любопитният съветски филм за Втората световна война, защото на пропагандното му безсрамие и на представяните за документални събития шаблони няма аналог даже в световното кино. Тук Сталин присъства активно едва ли не във всички сфери на живота на съветския човек, включително в интимната – изслушва признанието на влюбен стоманолеяр за момичето на неговите мечти, сади дърво в градината, лично заедно с генерал Жуков обсъжда плана за превземането на Берлин и накрая долита в завзетия град, за да поздрави своя народ и другите братски народи с освобождението от чумата на ХХ век. От всичко това засаждането на дърво е най-правдоподобният, макар и спорен детайл. Както е известно, Сталин само веднъж е летял зад границата – до Техеран.

Съдбата „Падането на Берлин“ отразява променящата се политическа конюнктура. Попадайки през 1950-е г. в тройката на най-касовите ленти на съветското киноразпространение, филмът след смъртта на Сталин бива иззет от кината. И едва в началото на 1990-е г. той е излъчен по Първи канал в програмата „Киноистина?“, където пропагандаторската му природа е анализирана в детайли, а лентата – осъдена като лустро на съветската действителност. Но веднага след като „дивите“ години на 1990-те, когато на държавата не ѝ е до изкуство и пропаганда, завършват, „Падането“ вече се излъчва по канала РТР без коментари. Времето притъпява паметта и на това, което в началото на 1990-те се възприема като оглупяване на народа, двадесет години по-късно се гледа като куриоз и даже като полезен урок.

Настъпилото след смъртта на Сталин смекчаване на политическия режим и времевата дистанция от войната правят възможна появата на филми, които и до този момент се смятат за връх в световното кино. През 1956 г. излиза „Четиридесет и първият“ на Григорий Чухрай и макар в него да става дума за събитията от Гражданската война, а не от Великата отечествена, обратът в посока на общочовешките ценности е вече обозначен и става основа за представянето на военните трагедии. Година по-късно излиза драмата на Михаил Калатозов „Летят жерави“, в който няма партия и правителство, а само личната история на една девойка, недочакала своя заминал на фронта любим. Филмът получава „Златна палма“ на фестивала в Кан, знаменитата сцена на смъртта на Борис (Алексей Баталов) попада благодарение на новаторския похват на оператора Уросевски във всички учебници и изглежда, че още малко и страната ще се отвори за света, защото историята, разказана в „Летят жерави“, е универсална. Но новината за триумфа в Кан преминава в СССР незабелязано, а генералният секретар Хрушчов нарича главната героиня на „Летят жерави“ блудница. Две години по-късно излиза „Балада за войника“ на същия този Чухрай, която повтаря успеха на драмата на Калатозов – специалната награда на Канския фестивал и още около сто награди по целия свят, чак до номинацията за „Оскар“ за най-добър сценарий.

В началото на 1960-то г. темата за войната, още недостатъчно отдалечена във времето, за да не се помнят нейните последствия, но вече и достатъчно откъсната, за да се гледа на нея по-сложно, става главна в първия пълнометражен филм на Андрей Тарковски „Иваново детство“. Режисьорът я извежда встрани от полето на идеологията и драмата към психологията, в света на детето, станало партизанин на 12 години. Така в съветското изкуство се появява истинско авторско кино в съвременното разбиране на това понятие, лидер на което става Тарковски. Държавната система на финансиране, независима от печалбата, е можела да си позволи да поддържа талантливия режисьор – а в това, че младият Тарковски си е струвал риска за скандал с Отдела за пропаганда и агитация на ЦК, не е имало никакви съмнения. През 1962 г. „Иваново детство“ получава Гран При във Венеция.

Без оглед на притесненията, в епохата на застоя режисьорите са можели да снимат авторски филми за войната на ръба със странния за СССР жанр на натуралистичните филми, изпълнени с насилие и страх  – „Иди и виж“ (1985) на Елем Климов излиза преди перестройката. С края на епохата на държавното финансиране общото равнище на руското кино рязко пада, още повече че по това време, през 1990-те, Холивуд – при това именно Спилбърг – поема инициативата и заснема два главни военни филма за епохата: „Списъкът на Шиндлер“ и „Спасяването на редник Райън“. Последният въвежда стандарта за военно кино, което сега се снима като боен филм с няколко емоционални сцени и с голяма част натуралистичен екшън. В Русия вече никой е нямал такива бюджети и продълженията на Никита Михалков на „Изпепелени от слънцето“ доказват, че съвременната публика вече не чувства стария подход към киното като към „голямо изкуство“ в съветския смисъл на думата. „Сталинград“, филмът на Фьодор Бондарчук от преди две години, стана хит именно заради това – той е заснет като холивудски екшън със специални ефекти, умерено патриотичен и универсален – във всеки случай за аудиториите на азиатските страни.

Днешната система за подпомагане на киното даде своята поръчка в навечерието на 70-годишнината от победата – както никога преди това през тази година има много филми за войната. На екран вече са „Битката за Севастопол“, римейкът на „А утрините тук са тихи“ и „Пътят към Берлин“, който разчиташе на държавното финансиране, като разказва за забравените вече отношения на фронтоваците от различните съюзни републики. И все пак „Пътят към Берлин“ е далеч от пропагандаторския абсурд на „Падането на Берлин“, което означава следното: ние изминахме дълъг път от 1949 г. – и като зрители, и като граждани.

"Российская газета". Всички права запазени.