Ирина Нахова представя русия на Биеналето във Венеция

Разкажете ни за проекта във Венеция.

Името го измисли Рита Тупицина - „Зеленият павилион“. Аз се съгласих с него. То е толкова неутрално, че не разкрива нищо. Цялата интрига се запазва, но със сигурност ще бъде запомнена. Това ще е първото, което ще види зрителят. През последните години павилионът беше с цвят на засъхнала пясъчна торта. Помня как го видях преди една година – нещо ме порази, нещо не беше наред. И като помислих, разбрах, че това е цветът! Да го променя ми стана фикс идея. След това разговарях с историци и се оказа, че той поначало е бил зелен. Така го е замислил самият архитект Алексей Шчусев.

Какво ще има вътре все още е тайна. Мога само да кажа, че това ще бъде тотална инсталация в „сътрудничество“ със Шчусев. Между нас двамата има диалог.

Първите си тотални инсталации правите в собствения си дом. Защо?

На практика ги правех именно поради крайна нужда – за да създам за себе си различно пространство, за да променя ужасната ситуация по онова време.

Как започна всичко?

Всичко започна, когато бях на 13 години и се запознах с концептуалиста Виктор Пивоваров, с неговото семейство. Забавно е, че там държах на ръце неговия мъничък син Паша Пеперщайн, а 30 години по-късно с него участвах на изложба в Лондон. Тогава бях зашеметена от творбите на Виктор – толкова свежи и необикновени. Той ме въведе в своя кръг, запознах се с много художници и писатели. Именно срещата ми с него определи бъдещата ми съдба на художник.

А историята с инсталациите започна в моя апартамент в самото начало на 1980-те. В него аз живея и до момента. От много години помня размерите на стаята – 3,95 х 3,95 метра. Занимавах се много с живопис, но винаги съм се вълнувала и интересувала от пространството.

И включването в самата картина на някакви архитектурни препратки. Обожавам Марк Ротко: при него дори няма архитектурни препратки – просто едно пространство върху платното, което наистина се възприема в суровия си вид.
Това бяха времената на ужасяващата брежневска стагнация. Струваше ми се, че нищо изобщо не се случва; всичко се движи в порочен кръг: една компания, едно изкуство.

Много творци бяха в депресия. Единственото, което можеше да се направи е радикално да промениш средата около себе си. Да станеш архитект на своето „пътешествие“. И първата си инсталация направих лично за себе си – от хартия и бои. Чрез живопис на огромни, слепени един с друг листове картон аз разширих пространството около себе си.

Вашата първа индивидуална изложба е в Ню Йорк. Как попаднахте там?

През 1988 г. в Москва се проведе първият аукцион на „Сотбис“ (Sotheby's). Там имаше руски авангард и съвременни автори. Еклектичен набор от творби. Аз бях един от най-младите участници. Тогава много се съмнявах, че тази изложба има каквото и да било отношение към изкуството – мислех, че е политически жест. В една затворена страна дойдоха много западни колекционери и куратори. Там беше и знаменитата американска галеристка Филис Кайнд.

Тя хареса работите и започна да показва руски автори в своята галерия в Ню Йорк. И Ерик Булатов, и мен, и други. Всъщност Тупицина беше куратор на една от изложбите. Аз имах три самостоятелни изложби при Филис. Но тя специализираше в аутсайдерско изкуство, плюс руско. Онова, което правех аз, явно не попадаше в категорията на аутсайдерското изкуство. То не беше и в строго руската тема, която можете да видите при Булатов.

Правили сте много големи тотални инсталации в Европа и САЩ. Каква е тяхната съдба след изложбите?

Някои остават в музеи, други се демонтират и съдбата им е неизвестна. След изложбата „Momentum Mortis” при Нортън Додж в „Зимерли“ остана една от инсталациите ми, състояща се от 16 огромни релефа. Нещо като съвременен Помпей. Те се съхраняват в неговия склад в Мериленд. След смъртта на Нортън получих писмо: „При нас има Ваша инсталация. Какво да правим с нея? Моля, приберете си я“. Аз отвърнах: „Уви, не мога“. Може би тя вече не съществува. А може и да е някъде на боклука...

Как смятате, има ли нови направления в историята на изкуството след концептуализма?

Хубав въпрос. Разбира се, страшно много. Например, градският политически активизъм. Градското изкуство. Например, художници, които правят интервенции в градовете, флашмобовете, писането по стените...

Те също могат да се разглежда като концептуалисти или постконцептуалисти...
Разбира се, възможно е... Навярно сте прав! Виждам как младите художници така или иначе подхващат стилистиката на концептуализма. Неговата стилистика лесно се възпроизвежда. Тя вече е изпробвана в историята. Но на младите хора често им липсва необходимост и същност. Концептуализмът възниква през 1960-те не просто така – в него има дълбока вътрешна необходимост и същност. Но може би сега тази необходимост се завръща...

"Российская газета". Всички права запазени.