Руската литература е най-свободната в света

Захар Прилепин е роден през 1975 г. в село Илинка, Рязанска област. Женен щастливо, според личния му сайт, баща на четири деца, живее в Нижни Новгород.

Господин Прилепин, здравейте! Едновременно сте писател, музикант, поет, блогър, опозиционер, драматург – някакъв съвременен Чарли Чаплин. Защо не се побирате в една роля, какво искате да постигнете?

Аз съм писател и малко музикант, така че всичко на всичко имам две професии. Стихове пиша много рядко, публицистика – обикновена, съставяща литературата. В Русия всичките големи писатели, а и също така неголемите, са били политизирани, мъчили са ги религиозни въпроси и така нататък.

Чарли Чаплин – сигурно имате предвид нещо в този смисъл, че съм се снимал няколко пъти в киното. Е, това е просто така, лудория.

И така: аз не искам да постигна нищо особено, пиша книги и понякога пея песни и искам да има хора, на които им е любопитно това, с което се занимавам.

До този момент са се намирали.

Ние с вас сме от едно поколение – на 70-те години и зрелия социализъм. Затова ми е особено интересно, защо още сте привързан към левите идеи – член сте на ляворадикалната опозиционна партия „Другата Русия“, а сте били член и на вече забранена болшевишка партия?

А на мене ми е интересно защо хората, преживели 90-е и нулевите години – времето на очевидния разпад на много западни илюзии и живеещи в годините на европейската криза, все още поддържат либералнобуржоазните идеи?

Светът ще става все по-ляв. Светът вижда Китай, светът вижда скандинавските страни – в голяма част, от гледна точка на икономиката, „леви“ (струва ми се, че е трудно да не се забележат такива прости неща?) – и въпреки всичко светът както и преди се плаши от Сталин и Северна Корея. Левият опит е многократно по-голям, по-широк и по-умен от тоталитарните практики. А либералнобуржоазният свят уби не по-малко хора, хайде поне понякога да си признаваме тези неща.

В Русия също има много хора с подобни „европейски“ илюзии – впрочем много от тях ги отрезви Украйна, която си организира буржуазно-националистически обрат с цел да влезне в Европа, но се разпадна на части и е водеща сред страните с най-голяма инфлация. В Европа не я взимат. И няма да я вземат. Европа вече сама себе си не може да влачи. След петнадесет години ще видим друга Европа. Всичко още неведнъж ще се промени. И „левите“ ще се върнат.

Колко лично време посвещавате на политиката, бихте ли рискували живота си за нея?

Вие питате за политиката така, като че ли тя е риболов – „колко лично време“. Всичкото мое време е посветено на живота ми – той се състои от политика, от моите деца, от моите книги, от моите пътувания до Донбас, от моите срещи с хората – кое тук е политика и кое не е?

Политиката в професионалния смисъл не ме интересува, аз не искам да бъда депутат или министър. Но влиянието на моите текстове – то е много по-голямо от влиянието на членовете на тази или онази фракция.
Аз съм рискувал живота си, и то неведнъж, но аз не зная политика ли е това, или не. Аз ръководех група със специално назначение в Чечня, организирах опозиционни митинги в Русия, аз пропътувах със собствената си кола цялата територия на Донбас като военен кореспондент и сътрудник на сепаратистите. Не знам има ли това отношение към политиката. Според мене повече, отколкото дрязгите в парламента.

Каква е тази „Другата Русия“, опишете ни я!

Консервативно лява опозиционна партия, проповядваща имперските идеи: в границите на Русия и на редица територии, населени с руснаци. Видимо трябва да се уточнява, тези имперски идеи не се отнасят до Полша, Румъния, Чехия, България и така нататък.

Каква е основната тема във Вашите книги – има ли една основна мелодия, която присъства във всички тях, независимо какво пишете?

Ако свирех една мелодия, бих се побъркал отдавна. Там има различни теми: неизяснимото щастие на живота, мъката от липсата на баща в семейството, войната, влюбването и страстта, чувството за Родината и така нататък, и тем подобни.

Разкажете на българската публика нещо за музикалния пикник „Традиция“, който ще се състои през тази година близко до Москва, и чийто организатор сте вие.

На мене просто ми се прииска да събера приятелите си – но не само писателите, ами и музикантите, а и също още – хората на театъра, журналисти – за да имаме обща, съвместна изява. Че то в последно време хората от различните сегменти на културата са запълзели към своите дупки и не искат да знаят нищо друго освен себе си. Аз обичам големите народни празници – всички да са заедно. Никой не е правил такъв празник, наложи ми се на мене самия да се захвана с това. 

Пътувате ли често из Европа, как Ви се струва „старата дама“? Много българи мечтаеха да станат част от нея, в това число и аз, но сега не разбираме защо „старата дама“ губи сили и защо вече не е такава, каквато я обичаме?

За това са написани хиляди книги, едва ли аз с две думи ще хвърля яснота по тази тема.

Европа, както ми се струва, твърде искрено повярва в това, че тя е центърът на света, че цивилизацията е само в Европа и че Европа е мярка за всичко. Европа е прекрасна, но това не е единственото място на земята, където се е създавала велика култура и са се извършвали велики победи.

Освен това Европа се заигра на „толерантност“ и „политкоректност“ - всички тези нови джендърни тенденции са издевателство над традиционните ценности, антиклерикална пропаганда, неистова вяра във възможностите на Евросъюза, неумение да се сложи в ред проблемът с миграцията – знаете как децата понякога слагат длани на главата си и казват: „Къща!“(Явно се има предвид играта, в която децата се „заключват“ – бел. ред.). Това, че Европа я очакват изброените трудности, бе понятно още през 80-е години, но тогава всички бяха в „къщата“.

А сега откриха, че тяхната къща вече не е така надеждна, че нещо я разклаща. Че в свободна Европа има десетки табуирани теми, които никой няма да позволи да се обсъждат. Че насред свободна Европа може да се разруши цяла държава. Че в свободна Европа изпадат цели страни в нищета - в пълно съответствие с неолибералните икономически съвети. Че в свободна и много демократична Европа могат да излязат на улицата сто хиляди души, протестиращи против, да речем, преподаването на основите на еднополовата любов на деца, и че никой няма да прояви интерес към мнението на тази маса хора – та това не е киевският Майдан.

Но при това европейският политически елит смята за възможно да поучава всички далечни и близки съседи, с истинско европейско фарисейство да осъжда агресията в едни страни, а лично да участва в бойните действия, та дори и в директен геноцид – в други.

Всичко това е до такава степен очевидно, че е скучно да се обсъжда.

Може ли Европа без Русия? Може ли Русия без Европа?

Е, само ако някой изреже с трион своята страна от земната повърхност и после отлети с нея на луната.
Не, ние сме неразделни.

Вие сте воювали в Чечня, писали сте за войната – могат ли писателите да вразумят човечеството? Кога ще престанем да се избиваме един друг в името на идеи, за които бихме могли да си говорим?

Никога.

Имате четири деца. Какво бъдеще ги очаква след 20 години. Каква ще бъде тогава Русия? А Европа?

Каква ще бъде Европа – трябва да решавате вие. С Русия всичко ще е наред.

Е, колко е хубаво – колкото повече в Европа ще говорят, че в Русия всичко е лошо, толкова повече в Русия ще става по-добре. Има тук една такава обратна връзка.

Вие били ли сте в България? Какво знаят за България хората у вас в Нижни Новгород?

Не съм бил в България. Много искам да отида. България е православна страна с най-древна, по-древна от руската, история. Била е част от Византия и Османската империя – героично се е борила против османското владичество, на което е посветено огромно количество българска литература, в своето време активно превеждана в Русия. Още повече че Русия периодично е предприемала дейно участие в борбата на българския народ за свобода.

У нас дълго време бе прието да смятаме българите за братски народ, макар че историята, разбира се, е малко-по-сложна.

Препоръчайте на българската четяща публика съвременни руски писатели, произведения, които си струва да се прочетат. Четейки за вас, открих близост в нашите литературни вкусове – и аз обичам Ромен Гари и Едуард Лимонов, така че бих се доверила на Вашата лична препоръка.

Много приятно съвпадение. Аз бих могъл да препоръчам книгите на Александър Терехов или Михаил Тарковски, но не съм сигурен дали са преведени на български. Когато в Европа виждам книжни лавици с руски автори, понякога ми се струва, че в литературен смисъл Европа особено я интересуват лошите новини от Русия. Нещо за репресиите, за Сталин, за някакви там руски дегенерати, глупавите книжки на Светлана Алексиевич…

Е, още и Улицка, Сорокин, Виктор Ерофеев – като цяло това е достатъчно едностранен избор. Аз не казвам, че това е лоша литература – на места тя е отлична. Но ако се чете само тя, може човек да убеди себе си, че Русия действително е голям затвор, населена с алкохолици и дегенерати. Уви, това не е съвсем така.

Впрочем си мисля, че на български е преведен, като че ли романът „Лавър“ на Евгений Водолазкин – това е прекрасен роман, препоръчвам го.

За какво пишат в общи черти сегашните руски белетристи? Има ли някакви теми, които те избягват?

Руската литература е най-свободната в света. Съществуването на Лимонов, Улицка, Акунин и Проханов в контекста на една литература няма аналог на света. Литературата е толкова свободна, че аз понякога се боя за психиката на нашите творци.

Ваш З. 

"Российская газета". Всички права запазени.