Отношенията между Русия и ЕС: „Размразяването“ е неизбежно, но няма да е скоро

Като цяло трябва да се изхожда от факта, че „замразяването“ на отношенията между Русия и ЕС може да продължи доста дълго, тъй като то бе породено не само от събитията в Украйна.

Като цяло трябва да се изхожда от факта, че „замразяването“ на отношенията между Русия и ЕС може да продължи доста дълго, тъй като то бе породено не само от събитията в Украйна.

Алексей Иорш
Предстоящата на 25-26 юни среща на главите на държавите и правителствата от ЕС едва ли ще внесе нещо ново в отношенията му с Русия. Най-вероятно санкциите срещу Москва ще бъдат запазени, но едва ли ще бъдат наложени нови (ако, разбира се, не станем свидетели на изостряне на ситуацията в Югоизточна Украйна, за което отговорността може да бъде приписана на Москва).

Водещите страни от ЕС, особено Германия и Великобритания, не искат да се откажат от натиска върху Русия. Но им се налага да вземат предвид явното нежелание на редица страни от блока, по-специално Гърция, Унгария, Кипър, въпросните санкции да бъдат засилвани. Налице е и определена умора в Съюза от сегашните украински власти, които искат все повече помощи, без да се вслушват особено в съветите на „европейските приятели“, особено по изпълнението на минските споразумения. Накрая, в ЕС отново осъзнаха необходимостта от Русия при решаването на остри международни проблеми (ядрената програма на Иран, напредъка на „Ислямска държава“ в Сирия и Ирак).

Като цяло трябва да се изхожда от факта, че „замразяването“ на отношенията между Русия и ЕС може да продължи доста дълго, тъй като то бе породено не само от събитията в Украйна. Редно е да се каже, че самата украинска криза в известна степен бе резултат от все по-големите противоречия в тези отношения. Стремежът и на двете страни към сътрудничество, диктуван най-вече от икономически интереси, постепенно все повече се преплиташе със съперничество заради проникването на ЕС в постсъветското пространство, диктувано от логиката на зараждащата се „нова европейска империя“. Последната, трябва да се признае, изглежда привлекателно и това е един от основните фактори на нейната „мека сила“, но рано или късно, като всяка друга империя, тя започна да оказва натиск върху единствения си съперник – Русия. В това отношение примерът с Украйна е изключително показателен, тъй като за първи път в своята история ЕС открито влезе в борба за перспективите на „евроинтеграцията“ на държава, която по никакъв начин не отговаряше на критериите за прием.

Към остротата на съперничеството между ЕС и Русия за постсъветското пространство се прибави и засилващата се идеологизация на външната политика на Запада след падането на комунизма до степен, че демокрацията и правата на човека в западния свят се превърнаха в един вид светска религия. Износът на тази нова религия, подсилвана от световните геополитически интереси, стана важна външнополитическа задача. Преплитането на едното с другото дава обяснение защо западните медии представят геополитическият сблъсък между ЕС и Русия заради Украйна като един вид „борба между доброто и злото“. Сложните проблеми на младата украинска държава и по-специално трудното съвместно съществуване на източната и западната част на страната, олигархичния характер на икономиката, обедняването на населението, бяха пренебрегнати, тъй като се подразбираше, че установяването на „истински демократичен режим“ ще бъде панацея за всички беди.

Експанзията на ЕС от самото начало се поддържа от САЩ, които се стремят максимално да ограничат възможността Русия да възкръсне като велика държава. В тази връзка Вашингтон придава особено значение на интеграцията на Украйна в ЕС и в перспектива в НАТО, тъй като ако Русия загуби влиянието си в Украйна, това сериозно ще отслаби позициите й в европейския регион. Струва си да се спомене и ролята на Германия, която в процеса на засилване на своята мощ и превръщането си в истински хегемон на ЕС придоби траен интерес към Украйна.

Така конфронтацията между Русия и ЕС и Запада като цяло по отношение на Украйна е с дългосрочен характер. Русия, която присъедини Крим и оказва подкрепа на ДНР и ЛНР, направи опит да преустанови експанзията на ЕС и НАТО в постсъветското пространство. Но се получи така, че на практика тя направи заявка за определено преразглеждане на международния ред в Европа, установен от Запада след изчезването на СССР, независимо от нейното мнение или въпреки него. Разбира се, Западът се чувства силен, особено в икономически план, и се опитва да не допусне това, основно чрез икономически, политико-дипломатически и психологически натиск върху Русия.

Както показва историята, подобни ситуации се решават или с война, или с намирането на компромис. Тъй като перспективата за война с ядрена държава предизвика опасения дори и у американските „ястреби“, страните трябва рано или късно да намерят компромисен вариант, който разбира се изисква отстъпки и от двете страни. Характерът на тези отстъпки ще зависи на първо място от това в каква степен Русия ще се „пропука“ (или няма да се „пропука“) под тежестта на санкциите.

В дългосрочен план изработването на някакъв нов modus vivendi (начин на живот между две враждуващи страни чрез взаимно търпение – бел. ред.) е неизбежно, тъй като Русия и ЕС се нуждаят един от друг както в икономически план, така и от гледна точка на гарантирането на сигурността на континента. Неотдавна изказаната от Ангела Меркел идея за единно икономическо пространство „от Лисабон до Владивосток“, която преди това бе подета от Русия, е потвърждение за това. Още сега е ясно, че кризата в Украйна може да бъде преодоляна единствено със съвместни усилия. Руснаците като цяло принадлежат към европейската култура и малцина оспорват този факт. Все повече европейци разбират, че взаимният натиск е изгоден за някои трети страни, особено за САЩ, но не е изгоден за нашите райони. Алтернатива на търпеливото създаване на условия за ново сближаване просто няма.

Авторът е консултант към Съвета на Европа, доктор на юридическите науки, извънреден и пълномощен посланик.

"Российская газета". Всички права запазени.