сНежен човек: Световноизвестният клоун Слава Полунин отбеляза 65-годишнината си

полунин

полунин

ТАСС
„РГ” посети майсторския клас на Полунин и стана слушател на няколко избрани истории от живота на най-известния в света руски клоун.

„Експресивeн идиотизъм”

Роден съм в малко градче в Орловска област. Веднъж, във втори или трети клас, гледах по телевизията филма „Хлапето” с Чарли Чаплин в главната роля. Беше вече късно, майка ми изключи телевизора и не ми позволи да го догледам до края. Плаках до сутринта. След това постоянно си мислех за Чаплин, имитирах него, носих огромни обувки и бастунче в училище. Но след като видях Марсел Марсо – забравих за Чаплин.

На 12 години станах лауреат на конкурса за художествената самодейност. В Санкт Петербург преподавах пантомима, бях ръководител на седем студии. Забравях да посещавам института и ме изгониха от него, а година по-късно бях приет в моя курс, но вече като преподавател. По обмена между вузовете се оказах в Париж, където в мазета показвахме някои наши неща. Наричах това „експресивен идиотизъм”. Когато свършвахме представленията, публиката се търкаляше по пода. Налагаше се да я вдигаме оттам.

„Всичките са криви”

Моят преподавател Рудолф Славски казваше, че не съм изпълнител на пантомима, а клоун. „Ти не си мим, ти си клоун. Ти можеш да живееш в гротеска съвсем органично”. Тогава създадох театъра на „Лицедеи” – всички са такива „криви”, луди, но истински, искрени. Искреност до дупка, фантастична разкрепостеност, като при Пугачова и Висоцки.

Ние подготвяхме сценки за всеки „Голубой огоньок”. „Асисяй” беше най-популярна. Сценката продължаваше не по-малко от 30 минути. Импровизацията би могла да продължи до безкрай. Ние не знаехме кога и как ще свърши. Всички неща, които се търкаляха зад кулисите, ставаха част от играта. Някой ще донесе телефон, някой - бюст на Ленин. Заминахме с тези сценки да гастролираме по цяла Русия.

Просто гледахме по картата къде не сме били и тръгвахме натам. Пристигахме, без даже да лепим обяви, че идваме. Хората ни разпознаваха и идваха да ни гледат на тълпи. Станахме толково популярни, че омръзнахме на себе си. Приключихме с този проект и заминахме на село да се занимаваме с изкуство на улицата.

Слава Полунин за искреността:
Моят съвет за актьори: на искреност трябва да се учим от децата, животните и от...пияниците. От тези, при които искреността  не е „отрязана” от интелекта.
... и за щастието:
Разбира се, рецептата за щастието при различните хора е различна. Колкото хора, толкова и рецепти. Моята рецепта е много елементарна: Щастие е да правиш хората около тебе щастливи.

 

С целия катун в Европа

Ходехме по места, където никой не стъпваше. Беше ни страшно интересно. Бяхме новите палячовци. В селото не бяха виждали подобно нещо. Беше толкова интересно да се занимаваме с това. След това почнахме да събираме пари, за да осъществим гастрола в Европа. Обръщахме се към министри, събирахме пари в градовете на Русия. След представлението в Череповец помолихме за чугун вместо за пари - за да направим платформи, които биха могли да се закачват за влекач, и да тръгваме. По този начин намерихме пари и тръгнахме на гастрол в Европа.

Относно „училище за глупаци”

Винаги сме искали да споделим опита си с другите. Но ние не бяхме даскали, не можехме да седим на чиновете, затова при нас имаше „луди” училища. Отначало ние се събирахме в палатки, взимахме лодка, плавахме до остров във Финския залив и си фантазирахме заедно какъв трябва да бъде уличният театър. Така постепенно се роди идеята за по-голям проект с кораб.

От 1000 студенти избрахме 20. Капитанът пита: „Накъде плаваме?”. Казвам: „Не знам, при нас на кораба има само глупаци”. Така тръгнахме по Волга. Спирахме в различни градове. Всеки ден работеше някоя определена школа – или на Хармс или на мармота. Всеки участник си избираше костюм и през целия ден беше с него. Задачата беше не само да пробва определен образ и да покаже нещо, но и да живее в този образ целия ден.

Сами се погребахме

„Лицедеи” направиха няколко разкошни „Конгреси на глупаците” в Петербург. Първият беше през 1988 година в младежкия дом. Ние сме на двайсет, отбелязваме рождения ден на „Лицедеи”, от който направихме погребението. Из целия Петербург бяха разпръснати черни листовки-покани: „Лицедеи” – дата на раждане, дата на смъртта, всеки задължително да е с бомбе и вратовръзка.

Хората пристигаха в младежкия дом, входът беше закован с дъски и трябваше да намерят малък процеп, за да влязат вътре. Всеки гост получаваше обходен лист, който трябваше да бъде подпечатан с печат за бюфета и за тоалетната. Накрая на челото на всеки слагахме печат „Конгрес на глупаците”.

10 хиляди души се разхождаха в Петербург с тези печати на челата си. Зрителите влизаха в залата и виждаха 15 ковчега, в които лежим ние. Оркестърът свиреше „Блю-блю-блю канари”. След това пуснахме 15-те ковчега по река Нева. Какво е това – живот или игра? Може би Театър? Но театърът има повече условности. А ние бяхме свободни и не бяхме вързани с традициите.

За ползата от всекидневен труд

Аз съм много работлив човек, правя по десет проекта едновременно. Ако само един от тях се получи, може да се каже, че съм щастлив човек. Сега един от големите ми проекти е Петербургският цирк на Фонтанка. Опитвам се да го направя съвременен. При нас всичко е ново – език, теми, начини на предаването на емоционалното състояние. Вече приближава моментът, когато ще можем да кажем: „Да, при нас всичко се получи!”

В Москва  се занимавам с глупаците и карнавали. На 5-6 септември в московския парк „Бауман” ще има нещо лудо. Заповядайте.

Нашите проекти работят по целия свят. „Мелница” в Париж – това е лабораторията на празничния живот. В нея ние подсказваме на хората как да направят живота си празник. Правим постановки в Лондон и Америка, а японците учим да бъдат весели и радостни. 

"Российская газета". Всички права запазени.