Българското кино на Московския международен кинофестивал: Бащи и деца четиридесет години по-късно

Кадър от филма „Басейн“, реж. Бенка Желязкова, 1977.

Кадър от филма „Басейн“, реж. Бенка Желязкова, 1977.

kinopoisk.ru
Столетният юбилей на българския кинематограф стана събитие, удостоено със специална програма в рамките на 37-я ММКФ. Особено знакова беше прожекцията на лентата от 1977 година „Басейн“ на режисьорката Бинка Желязкова, успешно съвпаднала с участието в конкурсната програма на фестивала с новия филм на българския режисьор Ивайло Христов „Каръци“.

И в двата филма става дума за проблема на взаимоотношенията между бащи и деца, за трудния път на приемането на житейските закони от подрастващото поколение. Символично е, че ние [руснаците – бел. ред.] ставаме свидетели на духовните търсения на представители на различни поколения и на две различни общества – българското социалистическо и българското постсоциалистическо (езикът ни не се обръща да го наречем „демократично“), обединени от общия език и история, разделени – уви – не само от идеологията, но и от културата. Културата е представена не само в качеството си на концентрирано възражение на процесите, които вълнуват обществото, но и помага да се формира събирателният образ на определени идеали, намиращи жив отклик в обществото.

Важен компонент и на двата филма е обкръжаващата героите обстановка. Във филма на Бинка Желязкова героите органично са вписани в пространство, което ги допълва, и младото поколение – при целия си мощен вътрешен протест – не се противопоставя на онова, което е наоколо. Но ето пък, че при потапянето в градския ландшафт на съвременна България, където се разгръща действието на „Каръци“-те, изпадаме в недоумение. При това не от бедността и овехтялостта като такива, съвсем не. Създава се устойчивото усещане, че на територията, оформена от представителите на една цивилизация, са дошли други племена и народи, като че ли войните на някой завършен Аларих са се разположили пред стените на Колизеума.

Става тягостно от мисълта, че в случая с България народът и страната като цяло са едно и също. Още повече, че сегашните юноши са деца на тези, които са живели в света на героите от „Басейн“-а. Но няма никаква културна приемственост, даже местата на регулярно посещение – такива като училището или общият двор – като че ли са останали в миналото, без да се променят. И новото поколение не иска да дава още един живот на тази среда, в която расте, като не асоциира себе си с развалините от миналото. Те го търпят единствено затова, защото шансове за каквито и да е промени няма. И искат да захвърлят това минало във всяка една минута, готови са да го заменят за глътка чист въздух, за изблик на истински чувства. Но дали се досещат за цената на такава сделка, за което обикновено ни учат приказките? По скоро – не. Те сякаш нямат сили да преминат по този път.

И двата филма днес навеждат на мисълта за неизбежната връзка на условията на битието със съзнанието. Разбира се, както еднообразието и подредеността, така и безсмислеността и безизходицата в „живота на възрастните“ раждат в младото поколение протест на практически еднакво емоционално съдържание. Но ето това - какви форми ще приеме то, колко далече ще стигнат познаващите живота в неговото изследване, с какви загуби ще излязат от тази несъмнено неравна борба – е наше общо дело.

"Российская газета". Всички права запазени.