Руските приказки на Робърт Уилсън

„Приказките на Пушкин“ са продължение на поредица от спектакли, поставяни в различни държави по света на базата на национални класики – Омир в Гърция и Брехт в Германия,  Стриндберг в Швеция и Ибсен в Норвегия. Но най-близка до московската премиера може би са неговите „Басни на Лафонтен“ в „Комеди Франсез“. Във Франция децата израстват с тези басни, също както в Русия – с приказките на Пушкин.

И в двата случая те са почти народен фолклор, част от културния код и чужденците, които работят с подобен материал, рискуват много силно да уязвят местната публика, ако направят нещо евтино и лишено от вкус, както се случи с Петер Щайн при постановката в Москва на „Борис Годунов“ на Пушкин в пищни и нелепи за съвременния театър исторически костюми.

Разбира се, при Уилсън нямаше такъв вариант. Пушкин, както и всеки друг автор, той потапя в един свой сюрреалистичен свят. В оформлението на сцената бяха вплетени цитати от илюстратори на руски приказки като Иван Билибин, произведения от конструктивизма, съветски авангард и агитационни плакати. В облика на принцесата Лебед прозираше образът, създаден от художника Михаил Врубел, а в червенокосия разказвач – черти на Пушкин от неговия портрет, дело на Орест Кипренски. Но всички тези художествени алюзии са сериозно преработени и вписани в собствения и неповторим стил на Уилсън.

Тук на сцената не са познатите от детството приказни герои, а фрийкове с избелени лица, напомнящи персонажите на Тим Бъртън. За руските актьори, свикнали с психологическия театър, е невероятно трудно да променят настройката си и да усвоят формалния език на Уилсън, където всеки жест е разчетен до движението на малкия пръст, като в балетна партитура; мимиките са преувеличени, емоциите – хипертрофирани, а гласът се използва като музикален инструмент.

Ръководителят на театъра – актьорът Евгений Миронов, който е играл с Лепаж, Остермайер, Някрошюс и Херманис, признава, че най-трудно му е било да работи с Уилсън: „В един момент се отчаях – струваше ми се, че това не е моята история. Не знам защо, но много се притеснявах. Не можех за себе си да оправдая цялото това гримасничене, кривене, което ние в театъра наричаме преиграване. Но когато ми направиха грима, в него се почувствах абсолютно свободен, защото именно такива ярки изразни средства, цветове и дръзки щрихи работят в този вид театър“.

Спектакълът на Уилсън прилича на музикална кутия, където под благозвучието на мелодията се движат, танцуват и пеят марионетки. А понякога  - на ярко осветената рампа се разиграва и кабаре или дори мюзикъл. Част от текста е поставена на музика на популярния американски дует CocoRosie – има и рап, и фолк, чува се и ехото на Стравински, и ориенталски японски мотиви. Някои откъси се повтарят по няколко пъти като музикален рефрен, но други важни за смисъла фрагменти са напълно изрязани. Уилсън оставя сюжета довършен наполовина, сякаш маха с ръка и казва – по-натам знаете сами какво става... А завършеците на приказките с техните поуки са засенчени или напълно изрязани, оставяйки публиката в недоумение.

Така че спектакълът е изпитание не само за актьорите, но и за зрителите, свикнали да търсят режисьорско послание в работата с литературните източници. Уилсън обаче работи не с текста, а с визуалните изразни средства, които умее да разпознава зад думите. „За мен в работата е важно усещането за обем, пространство, ритъм – всичко започва с човешкото тяло, с концентрацията, с това как човекът на сцената усеща пространството пред и зад себе си, как се движат ръцете. При Пушкин има всичко това. Той е не само велик поет, но и в приказките му има поразително чувство за движение, там има и светлина, и обем – нужно е само да се почувстват и видят. И хуморът му, разбира се, е удивителен“, казва режисьорът.

Самият Уилсън също държи на хумора. При него Пушкин седи на дъбов клон като приказната котка от поемата „Руслан и Людмила“, блажено си отпива от бутилката, пуши цигара или слуша немислим рок енд рол. На всеки друг чуждестранен режисьор подобна волност в интерпретацията на един от водещите поети на Русия може би нямаше да бъде простена. Но спектакълът на Уилсън е толкова красив и визуално съвършен, толкова ярък и зашеметяващ, че разкошът на това представление далеч надминава неговите недостатъци откъм съдържание. Във всеки случай, комерсиалният успех на спектакъла е гарантиран. 

"Российская газета". Всички права запазени.