„Каръци“ – един весел филм за човечността

Да се съберат 2000 души в една зала и да ръкопляскат на филм е постижение. Те са били и на другите прожекции и имат база за сравнение. Всички коментари бяха в сравнение с другите филми. Критиците говореха за този филм като фаворит.

Да се съберат 2000 души в една зала и да ръкопляскат на филм е постижение. Те са били и на другите прожекции и имат база за сравнение. Всички коментари бяха в сравнение с другите филми. Критиците говореха за този филм като фаворит.

прес фото
Интервю с Ивайло Христов – носител на голямата награда „Златен Свети Георги“ от Московския международен филмов фестивал за филма „Каръци“ и Емил Христов – оператор на наградената лента.

Здравейте, господа, честита награда, която доказва, че имате и некаръшки моменти в живота. Има ли някаква история, която ви подсказа сценария и ви накара да разкажете за каръшкия начин на живот? Вие схващате ли се като каръци?

Ивайло Христов: В известен смисъл – да! В по-глобален смисъл – със сигурност. Във всичките си сценарии тръгвам от някаква реална, конкретна случка. И тя лека-полека набъбва. Започвам да си следя героите. Действието си заживява свой живот и така се ражда сценарият. Поне аз по този начин пиша.

Имахте ли предвид конкретни актьори, когато писахте сценария?

Отдавна имах намерение да си събера студентите – настоящи и бивши. Имената на героите са истинските имената на актьорите в живота. Специално за тези актьори  написах сценария.

Как усетихте атмосферата на фестивала в Москва? Имаше ли звезди както в добрите стари времена?

Никого не успях да видя – бях за много малко време. Но самото присъствие на Жан-Жак Ано, Жаклин Бисе, на руските актьори и режисьори…  За мен беше изненадваща реакцията на публиката в залата... Завършихме филма в много кратки срокове. Той (посочва  оператора Емил Христов) отиде в Будапеща да монтира картинката, аз тук се занимавах с мишунг на звука, въобще работихме на няколко стана едновременно. 

Емил Христов: Ивайло за първи път гледа филма в завършен вид в Москва.

Ивайло Христов: Бях зверски изненадан като го видях завършен! Киносалонът е уникален, екрана не знам колко е голям, …огромен е!…  Познавам салона от времето на прожекцията на „Стъпки в пясъка“ - звукът е перфектен. Чуваш абсолютно всичко. Като започна филмът и като видях картинката, си казах „Ееее... Едно е да гледаш филма си на мониторче, друго е на голям екран“. Ние не го бяхме прожектирали на никого. Бяха го гледали само продуцентът и монтажистът. Първата среща с публика се случи на прожекцията в Москва. Да, подозирах, че в някакви моменти ще има реакции, но за други не подозирах.

Имаше ли шеги, които руснаците разбраха въпреки бариерата на езика и различията в манталитета?

Ивайло Христов: Абсолютно! Московската публика е много разглезена. Там се правят огромни проекти, космически. Руската публика е виждала всичко. Там всяка вечер има световна премиера – опера, балет. Зала „Октябрь“ е като Зала 1 на НДК в София и беше почти пълна. Ръкопляскаха на надписите две минути, светнаха лампите и избухнаха още по-големи аплодисменти. Това за мен беше абсолютно изненадващо!

Емил Христов: Филмът е много смешен и пълен с шеги.

Имахте ли страх, докато правихте филма, че не разбирате достатъчно поколението на 20-годишните?

Малкият ми син е от това поколение. Всеки ден преподавам на студенти и общувам с тях. Имам задълбочени наблюдения върху тези млади хора. …  Но никога не съм подценявал публиката. Има едно пренебрежително отношение у някои, но аз никога не забравям, че в публиката има интелектуалци – лекари, архитекти и т.н…  

Четохте ли материали в руската преса за „Каръци“?

Емил Христов: Четох всичко, следих цялата преса. Няма нито един негативен коментар. Сложих си на tools в нета да ми рефрешва последните 24 часа, следях онлайн  награждаването и „червения килим“, наблюдавах като Биг Брадър всяка стъпка на Ивайло там. Критиката беше позитивна, няма съмнение в това. Тя беше силно повлияна от прожекцията в „Октябрь“. Да се съберат 2000 души в една зала и да ръкопляскат на филм е постижение. Те са били и на другите прожекции и имат база за сравнение. Всички коментари бяха в сравнение с другите филми. Критиците говореха за този филм като фаворит.

За какво се разказва в „Каръци“?

За група младежи в провинциален град. Проста и човечна история.

Има ли носталгия към спокойствието и безвремието на  малкото градче?

Ивайло Христов: О, не,не!

Емил Христов: Според мен – не. Без „ох, колко хубаво беше на времето“.

Ивайло Христов: Понеже имам възможност много да пътувам. България не е София. В извън столичните градове е погром. Например, град като Сливен, който познавам, защото бях разпределен в театъра там и живях 5 години и който едно време беше около 100 000, сега е 30 хил. души. Вечер трудно можеш да срещнеш някого.  Като отида в Чикаго виждам много сливналии, но в Сливен не мога да ги видя…

И към Кюстендил имам сантимент (голяма част от филма „Каръци“ е заснет там – бел. ред.). Малко, красиво, запазило се градче. Там мина детството ми. Но и той вече е обезлюден на практика.Та, докато пишех сценария разбрах, че една българска група ще има концерт в Кюстендил и се качих на колата, за да отида да видя какво се случва.

Това ли е началото на сценария? Какъв е поводът за сценария?

Едно турне и една случка, която стана пред очите ми. Беше страхотно! Смешно и красиво. Казах си, че един ден това ще го разкажа. 

Любовна история ли беше?

Почти любовна история. Тя ми напомни за старите чешки филми. Напомня на „Любовта на русокосата“, „Строго охранявани влакове“ и си реших да я разкажа.

Филмът е черно-бял. Защо?

Ивайло Христов: Реших изображението да е на ръба на документалното. Цветовете много  „шумят“ и разсейват. Черно-бялото дава възможно да се вгледаш в лицето и очите на актьора. 

Емил Христов: Рядко си харесвам филм, но този много ми харесва. Не мога да извършвам калкулация от името на публиката. Но на фестивала в Москва нямаше въпроси защо е черно- бял. Точно обратното… Черно-бялото е особена територия. Ако заснемеш  нещо, което е пошло в цветен вариант,  а после го заснемеш  същата сцена в черно-бяло, тя се превръща в гротеска. Пошлостта се превръща в гротеска. Гротеската е естетическа категория, а пошлостта - не е. Черно-бялото изчиства всякакъв „шум“ от бита. Лицата на актьорите светят. Прелестно е.

Усещате ли някаква посока, в която върви съвременното световното кино? Навремето имаше течения като неореализъм, модернизъм, индивидуализъм и т.н., а сега всеки твори в собствен стил?

Емил Христов: Всяко кино е с времето си. Киното се развива на местна територия. То е такова каквото е наоколо, каквато е литературата и всичко останало. То не е само по себе си. Исторически този филм се намира в една зона, която е очертана от грузинското кино или руски филми като „Да доживеем до понеделник“ от 60-те години. Другият край на тази територия е очертан от грамадното чешко кино от 60-те години – „Черен Петър“, „Магазин на главната улица“, „Любовта на русокосата“, и българското кино, чиито най-тежък представител е Людмил Кирков – „Момчето си отива“. Малко човечно кино, с малки герои, които се лутат в хаоса  по смешен начин. 

Човечността е основанието, с което е направен този филм. Нашите герои живеят като маргинали, но са запазили приятелството, лоялността и взаимопомощта. Тези хора имат шанс.

Как събрахте сили за толкова нежен, светъл, положителен филм, въпреки нещата които ни дразнят в нашите лични филми всеки ден?

Емил Христов: Това не е предмет на изкуството. Това е предмет на политиката. Опитват се да ни представят политически филми за изкуство. Нашият е художествен. Стана модерно публицистиката да бъде прикривана като художествена творба. „Аз не съм лекар, аз съм болката“, казва една велика мисъл.

Ивайло Христов: Тенденциите тръгват от литературата. Лека полека, въпреки технологиите, които предлагат огромни възможности, ще има завръщане към простите истории като тези при Чехов, към простите малки неща, които са кодирани у човека и няма как да се загубят. Аз съм изключителен фен на подобни автори. Характерът ми е такъв, че след  5 минути намирам смешното в това, което ме е подразнило. 

Защо сам си правиш сценариите?

Аз докато пиша и снимам. Така ми е по-лесно.

Как работиш с актьорите?

Ивайло Христов: Самият аз съм актьор и бързо виждам, това което не се получава. Предлагам изход, вариант. Аз ненавиждам режисьорите, които крещят. Гледам, например, вчера  един режисьор говори, говори, говори и енергията на актьорите изтича, изтича, изтича. Режисьорът се осъществява докато говори, а актьорите изстиват. Добрият режисьор те пали до 100 градуса и не те оставя да паднеш. Такъв беше Леон Даниел. 

"Российская газета". Всички права запазени.