ИДИЛ – приют за заблудените души на ХХІ век

Преди всичко има местно население, оказало се на територия, контролирана от „Ислямска държава в Ирак и Леванта“. За него ИДИЛ се оказва, на първо място, не терористична организация, а именно държава, хармонизираща хаоса. Подобни сценарии са имали място и в Афганистан в периода на засилването на талибанското движение и – с малко по-различен маниер – в Германия в навечерието на идването на нацистите на власт.

Другата група привърженици на ИДИЛ е младежта, специално пристигаща в Сирия от други мюсюлмански, преди всичко арабски страни. Ислямска държава има определена популярност в народните квартали и в бедните региони на много от тях – един Тунис даде около 3500 бойци (или повече). Истории за млади хора, встъпили в редиците на ИДИЛ, се предават от уста на уста.

Във всички тези истории присъства една и съща идея: не стремежът да се убива и не религиозната екзалтация тласка хората към Сирия, а липсата на свобода и на бъдеще в родината. Тези разкази са пълни с усещането за невъзможност на щастието в общество, признаващо материалното богатство за главно мерило на успеха, но все пак оставащо си бедно. Но в ИДИЛ материалното благополучие не е главното и значи там има бъдеще, там има щастие.

Третата група привърженици на ИДИЛ е мюсюлманската младеж от имигрантските среди на западните държави. В живота на пристигащите в западния свят мюсюлмани ислямът започва да играе значително повече съществена роля, отколкото е играл в родината им – той се превръща в основа на идентичността и консолидацията на имигрантската общност, давайки импулс за формирането на нова наднационална „псевдо-умма“.

Фрустрацията, която преживяват имигрантите, особено на фона на ръста на десния радикализъм в Европа и на очевидния конфликт между близките им ценности на традиционното общество и ценностите на европейския либерализъм, ги подтиква към търсенето на отговори и жизнени ориентири в религиозните идеологии.

Най-накрая има и четвърта група – това са приемащите исляма европейци, които намират в дейността на ИДИЛ това, което не могат на открият в обкръжаващия ги свят, същото онова нещо, което намират в нея и мюсюлманските имигранти – някаква строга система от ценности. Именно нейният нехуманистичен характер, отказът ѝ от ориентацията към индивида, позволява да се избегне неизбежното разочарование в постмодерния свят на релативизма.

Към тези четири групи могат да бъдат добавени минимум още две – професионалните джихадисти, прехвърлящи се през целия си живот от една гореща точка на планетата към друга, и различни видове психически нездрави хора, очаровани от идеята на рафинираното насилие.

Ако вземем първите четири описани групи, вниманието привличат няколко момента във връзка с тях.
За първите две от тях „Ислямска държава“ представлява алтернатива на банкрутиралите близкоизточни режими. Нейното появяване не е просто следствие от Арабската пролет, от разрушението на системата Сайкс-Пико и кризата на държавността в региона, а именно опит да се предложи друга държавност, основаваща се на отказа от идеята за нация, на забвението на колониалното наследство, на обновеното разбиране на средновековния арабско-мюсюлмански опит.

Следователно борбата с ИДИЛ трябва да предполага укрепване на държавността в Близкия Изток. Светът трябва да докаже на момчетата от бедняшките квартали, че държавите, родили се през ХХ век в региона, са жизнеспособни и ефективни.

По принцип, светът е  напълно съгласен с тази идея. Проблемът се състои в това, че нито съветско-руският (а сега и китайският) подход, състоящ се в подкрепа на държави, но почти винаги свеждащ се до поддържане на режими; нито американо-европейският, повече акцентиращ вниманието си върху стимулирането на развитието на гражданското общество и водещ до социална поляризация, не работят както трябва и се нуждаят от незабавно преосмисляне.

По друг начин стоят нещата с другите две групи (имигрантите мюсюлмани и приелите исляма европейци). За тях – хората, пристигащи в Сирия и Ирак от Запада, главното водеща е идеологическата привлекателност на ИДИЛ. В това отношение противодействието срещу ИДИЛ изисква от западното общество формиране на нова цивилизационна логика на развитие в замяна на надживяващата всичко криза на парадигмата на развитие, формирала се в Новото време.

Всъщност, и укрепването на държавността в региона, и още повече търсенията на нова логика на развитие, са дълга и трудна работа. Всичко това фактически изисква някакъв пробив – преход от страна на Близкия Изток в страна от западния свят, с нова степен на развитие. Така че, засега решение на проблема с ИДИЛ няма и на света остава да се бори не със същността на това явление, а само с неговите конкретни проявления във вида на потоци от бежанци, на жестокости и тероризъм.

Василий Кузнецов – ръководител на Центъра за арабски и ислямски изследвания на Института по източни изследвания към Руската академия на науките.

"Российская газета". Всички права запазени.