С Ермитажа не може да се свикне

Академик, известен учен и директор на световноизвестния музей отговаря на нашите въпроси

Вие поехте музея през 1992 г., когато, направо да си кажем, не бяха най-добрите времена. Революционните промени в страната не можеха да не засегнат и Ермитажа. С какво ви се наложи да се сблъскате тогава?

Аз поех Ермитажа в нормално състояние. Музеят не беше изправен пред някакви по-особени сътресения. Две неща бяха главният проблем. Първо, в течение на няколко години Ермитажът на практика не получаваше финансиране, а неговата фасада и интериор бяха силно овехтели и изискваха ремонт. Второ, в музея цареше абсолютно неподходяща психологическа атмосфера. Улицата с нейните настроения влезе в музея. Хората вместо да се занимават с музейните дела, постоянно си изясняваха кой коя партия подкрепя, накъде върви страната, кой е виновен и какво да се прави. Всички се изпокараха заради политиката.

Противопоказано ли е по принцип на музейните работници да се увличат от политика?

Не от политика, а от уличната политическа борба. Защото това може да се окаже пагубно

за музея. Служителите му се нуждаят от здрав консерватизъм. А в политиката, така или иначе, сме въвлечени. Имам предвид културната политика, върху която донякъде сме за-

дължени да влияем. Все пак Ермитажът е един от символите на Русия, показател за състоянието й. Затова съвсем естествено човек се оказва въвлечен в политиката. Директорът на Ермитажа не може да каже: “Я се махайте с политиката си, не ми е до вас”. Същевременно, когато се налага, директорът на Ермитажа трябва да пази дистанция от политиката, да не й позволява да оказва разрушително влияние върху традициите на музея, да влиза в разрез с интересите на културата. Той трябва да умее да ръководи музея, да го води като кораб, като обръща платната по правилните ветрове в обществото. Но не и да се стреми към политиката.

Какво е усещането да сте главен пазител на безценното? Може ли да се свикне с това?

С Ермитажа не може да се свикне. Тук вътрешното вълнение обхваща всеки. Обаче когато отговаряш за стопанисването му, когато до леглото ти има два телефона, по които всеки момент може да звъннат и да съобщят, че е станал пожар или наводнение... Да не дава Бог, но ние трябва винаги да сме готови за подобни произшествия и не трябва да свикваме с тях. Когато ми предстоят неприятности и жена ми започва да се притеснява заради тях, й казвам: “Не трябва така, все пак това влиза в длъжностната ми характеристика”.

През лятото на 2006 г. пресата раздуха световната сензация, че от Ермитажа са изчезнали над двеста предмети на изкуството! – какво изпитахте тогава? Беше

ли шок за вас?

Не, не изпитах шок, защото ние лично открихме липсата. Аналогични кражби са се случвали и в чужбина, при това в големи музеи, но там не вдигнаха голям шум за това. Случвали са се и в наши музеи. Лично аз смятам, че на първо място честността е най- добрата политика: ние винаги изнасяме пред публиката всички наши проблеми и трудности, и ако трябва, веднага свикваме пресконференция.

А бурята от публикации, която се завихри на следващия ден и която не утихна цели три седмици, не ви ли шокира?

Да, в това отношение наистина имаше от какво да се шокираме. Някои издания брой след

брой печатаха статии, пълни с недоброжелателност, че даже и със злорадство. И с недвусмислена риторика: един вид, ако държавните музеи не са в състояние да осигурят непокътнати културните ценности, то трябва да се създават частни музеи, които ще се справят по-добре с тази задача. В някои издания тази мисъл звучеше открито, в други – леко прикрито, но това беше основното настроение. Тогава казах, а и сега съм готов да повторя: в случилото се виждам нещо като опит за рейдерство (унищожаване на основния конкурент с непазарни средства – б.пр.). Държавата не притежава чак толкова много имущество. А тук е девствена област, в която има голям простор за приватизация.

Случвало ви се е да развеждате из Ермитажа кралски особи и президенти. Как ви се сториха те?

Какво бих могъл да кажа? Например: убедих се, че американските президенти далеч не са

толкова ограничени хора, както ги преценяват обикновено американците. Виждаше се, че и Клинтън, и Буш се бяха подготвили. Клинтън даже спря за дълго в една от залите и охраната му ми шепнеше на ухото да свършваме с това, защото президентът трябвало да си тръгва. Аз им отвръщах: “Моля за извинение, господа, но той е ваш президент, а не мой”. Единственият човек от тези високи гости, който не възприе Ермитажа, беше Саддам Хюсеин. Той ми се стори изцяло погълнат от нещо свое.

Директорът трябва да е и бизнесмен и мениджър?

Колкото е необходимо, за да стопанисва грамотно музея. Смятам, че той трябва да е ръководител на една трета, не повече. Преди всичко той трябва да е учен. Това е европейска традиция. Не бих могъл да ръководя Ермитажа, ако престана да изнасям лекции, да пиша статии, да издавам книги. Директорът на музея е длъжен да живее в сферата на изкуството, за да притежава критерии и да взима решения не по пътя на меркантилни сметки, макар и това да не е излишно, а съобразявайки се с културната програма на деня, в света и в Русия.

Помага ли ви научният багаж да бъдете добър мениджър?

Много помага. Прави многомерно всичко, с което се занимавам на директорския пост. Освен всичко, аз имам и достатъчно голям опит в археологията. Археологията е дисциплина, която в съветско време съчетаваше мениджмънт, търсене на средства, наука и добре изготвена финансова отчетност. По-лесно ми е да се справям с този пазар, който, въпреки всичко, трябва да се регулира. С какво ли? Вероятно със съвест.

"Российская газета". Всички права запазени.