Пьотър Столипин и икономическото развитие на Русия преди революцията

 

Подробно за действащите лица

Пьотър Столипин

В руската история от началото на ХХ век е известен като реформатор и държавен деец. Столипин провежда закони, които влизат в историята като столипинска аграрна реформа, чието главно съдържание е въвеждането на частна поземлена собственост.

Никита Хрушчов

Първи секретар на ЦК на КПСС от 1953 до 1964 г. Периодът на управление на Хрушчов е наречен „размразяване”: пуснати са на свобода много политически затворници, активността на репресиите е намалена значително в сравнение с периода на управление на Сталин. Намалява влиянието на идеологическата цензура.

Владимир Коковцев

Руски държавен деец, през 1896-1902 г. е заместник-министър на финансите, през 1904-1914 г. – министър на финансите, през 1911-1915 г. – едновременно и председател на Съвета на министрите.

Преди сто години, през 1912 г., в Русия се е живеело най-добре, отколкото през по-ранните исторически периоди. Вече са свършили годините на „руски смут” – 1905, 1906, 1907 г.: войнишките бунтове, разграбването на имения, престрелките в центъра на столицата. Този „смут” довежда в крайна сметка до Конституцията и премиер-министърът Столипин позволява на интелигенцията да разсъждава безнаказано и в печатна форма върху съдбата на Русия. Революцията остава в миналото и се е възприемала по начина, по който сега мислим за бурните 1990-те.

През 1912 г. темповете на ръст на БВП са поразителни, видимо расте не само благосъстоянието на градовете, но и на селата. Никога в историята на страната е нямало подобно тотално и невероятно икономическо развитие. Леенето на чугун през 1910 г. достига 186 млн. пуда, през 1912 г. – 256 млн. Добивът на каменни въглища през 1910 г. се равнява на 1 522 млн. пуда, през 1913 г. – вече на 2 214 млн. За три години (от 1911 до 1914 г.) основният капитал на руските машиностроителни заводи нараства от 120 на 220 млрд. рубли. За 12 години от началото на ХХ век леенето на мед и добивът на манган нарастват петкратно. „Златен дъжд” окъпва буквално всички слоеве на населението.

Руският мужик за първи път става важен купувач: на керосинови лампи, шевни машини, центрофуги за масло, ламарина, галоши, чадъри, костенуркови гребени, басма. За няколко години 4 млн. селяни се преместват в Сибир. Алтай се превръща в най-важния зърнопроизводствен район на страната, като там произвеждат и масло за износ. За 5 години броят на селяните с дял в различни кооперации нараства 12 пъти.

Работници, които пуска дървен материал по Волга
Източник: РИА Новости

Петербургските работници се абонират за вестници, живеят в отделни апартаменти (като отдават под наем част от жилището на други), посещават с жените си с красиви шапки „Народния дом” на Шаляпин. Средният годишен доход на работник в електростанция достига 447 рубли (за сравнение: обикновен техник е получавал 1500 рубли на година, а специалист-инженер – 2400), в машиностроителните заводи – 425 (през 1901 г. средният работник е получавал на година по 201 рубли). Никита Хрушчов, електричар в мина, е имал костюм от три части, мека велурена шапка и е ходил на работа от собствената си къща с велосипед.

В страната всяка година се издават 71 млн. книги и се печатат 440 ежедневници. Модните автори, за разлика от Достоевски и Чехов, стават милионери: не само Горки, Андреев, Куприн, но и Бунин, Мережковски, Арцибашев са били заможни хора. Страната е управлявана от правителство начело с компетентния Владимир Коковцев. Думата е място за дискусии, но и за гласуване на правителствените законопроекти. Партията на власт – октябристите почти гарантирано осигурява квалифицирано мнозинство от гласове при гласуването на правителствените проекти.

Най-големият френски икономист Едмон Тери пише: „Ако работите на европейските нации от 1912 до 1950 г. вървят по същия начин, както това беше от 1900 до 1912 г., Русия в средата на настоящия век ще господства над Европа както в политическо, така и в икономическо и финансово отношение”.

За цялата история на Русия нейната икономика никога не се е развивала толкова тотално и зашеметяващо

Именно през 1912 г. идва краят на стабилността. Недоволството възниква не когато хората са заплашени от истински глад, смутове или война. Напротив, протестът е един вид допълнителен бонус. Човек има усещането, че успехът му вече се опира в тавана, обстоятелствата му пречат и затова трябва да се направи нещо. Ситият човек се тревожи много повече от гладния за планирането на живота и за чувството на собствено достойнство. Изборите през есента за IV Дума са сметнати от обществото за фалшифицирани. От списъците са зачерквани либералните кандидати, като разглеждането на жалбите им за нарушаване на избирателните права е отложено за след изборите. И въпреки всичко новата Дума се оказва много по-опозиционна от предишната. Три години по-късно, през 1915 г., там се формира антиправителствено мнозинство – „Прогресивен блок”. За левите по-важни от изборите се оказват събитията в Бодайбо, на притока на Лена. Там няколко хиляди работници са заети в добива на злато. Те са се спускали в 20-60-метровите шахти по вертикални заледени стълби и са работели до коляно във вода. След смяната е трябвало да вървят няколко километра с влажните си дрехи на лютия студ до бараките си. За една година на всеки хиляда души са се падали по 700 травми. На 29 февруари 1912 г. там започва стачка; към средата на март стачкуват 6000 души. Исканията им са: на семейните да бъдат дадени отделни стаи; да не се уволнява през зимата; да се въведат почивни дни в неделя и по големите църковни празници; към работниците да се обръщат не на ти, а на Вие и т.н. Стачният комитет е арестуван, което кара 3000 души да отидат до Преображенское, за да се оплачат на намиращия се там зам.-прокурор.

Войската, извикана от ръководството на мините, стреля срещу шествието, което води до 500 убити и ранени. Думата отправя депутатско питане. В отговора си по него министърът на вътрешните работи Александър Макаров съобщава: „Когато, губейки разсъдъка си, под влиянието на злонамерено подстрекателство, тълпата се нахвърля върху войската, то на войската не й остава нищо друго, освен да стреля. Така е било и така ще бъде занапред...” Както често се случва, последната фраза е запомнена най-добре. По въпроса за виновните в Ленския разстрел неочаквано мнението на десните и левите съвпада. Фирмата, която владее находищата, принадлежи на англичани, а е управлявана от евреи: две нации, които са еднакво враждебни на черносотниците. Затова известният антисемит депутатът Николай Марковсе изказва за създаване на специална комисия в Думата. Разследването е оглавено от депутата Александър Керенски, който успява да постигне оправдаване на стачкуващите и наказване на виновниците за разстрела. Събитията на Лена правят Керенски известен. През 1911 г. правителството отбелязва 24 политически стачки в страната, а през 1912 г. – 1300.

Пьотър Столипин с дъщеря си Наталия
Източник: ИТАР-ТАСС

„Така е било, така и ще бъде занапред”? Не, няма да стане вашата. Главните искания на стачниците са не повишаване на работната ставка, а вежливото обръщение. Те протестират срещу произвола, обръщението на ти, грубиянството. “При нас в отдела началството използва много груб език, като цветистите ругатни и обиди по адрес на работниците са постоянно явление. Майстор Арсенев, както разказват, не смята за нужно да се обръща към работниците по фамилия или име, а просто им свирва и ако този, към който е било насочено това свирване, не се яви своевременно, е глобяван. Може ли да наречеш това вежливо обръщение?!” – от записките на работник в Патронния завод.

Ето думите от петицията на работниците към Николай ІІ от 9 януари 1905 г. (тези събития са провокирани от произвола на майсторите в Путиловския завод): „Те ни обиждат и не ни смятат за хора, отнасят се към нас като към роби, които са длъжни да търпят участта си и да мълчат”. Болшевиките не лъжат: техният вестник „Правда”, който започва да излиза на 5 май 1912 г., наистина веднага става популярен по заводите. Вестникът прилича на социална група в интернет – той е бил пълен с разкази за грубостта на конкретни майстори. През 1909 г. Столипин казва: „Дайте на държавата 20 години вътрешно и външно спокойствие и няма да можете да познаете днешната Русия”. Уви...

1912-та – точката на пречупване – е първата година от истинската криза на столипинската, относително благополучна Русия. Относителният „достатък” позволява да се мисли не само за хляба и личната сигурност, но и за своя единствен живот, за възможността за самоизразяване. Закостенелият режим не позволява на активното малцинство да се прояви вътре във формиралата се система.

И фелдшерите, и работниците, и унтер-офицерите, които 10 години по-късно ще станат командири, началници на народни комитети, червени директори, се превръщат в активни врагове на императорска Русия. До 1914 г. обстановката постоянно се нагорещява, но пътят за компромис все още е бил открит. Началото на войната обаче води до водовъртеж от събития в страната. Това, от което са се страхували през 1912 г. и кадетите, и октябристите, става факт.

Пълния текст четете в Списание “Огоньок”, №7

"Российская газета". Всички права запазени.