Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
Достоевски е написал за Петербург: „Това е град на полунормалните. Рядко някъде другаде може да се срещнат толкова много мрачни, резки и странни влияния върху човешката душа, както в Петербург. Какви са само климатичните влияния!”.
Зимата при нас започва през ноември, а свършва в края на април. Пронизващ вятър от залива, киша. По улиците може да се движиш само на прибежки – от топлото метро до книжарница или някой магазин.
Рюмочната е място, където може да пийнеш, да замезиш с нещо топло, без да влизаш в досадно общуване с някой от присъстващите – спасително като пустинен кладенец. Всичко струва стотинки, има тишина и ред. Всичко се прави мълчаливо, с чувство за собствено достойнство. Пийваш и тръгваш нататък – у дома, на гости, във филхармонията.
През 1990-те години с всичко съветско обикновено се подигравали. Иронията победила носталгията. На всички тези псевдо-съветски ресторанти се радвали, може би, единствено чужденците. Въпреки това рюмочните не се преустройвали и не изчезнали, а останали символ на Петербург и не променили функциите си.
Класическите рюмочни са заведения, където се пие прав, с поставени чаша и мезе на тезгях закачен за стената или на високи кръгли масички. Пие се водка, а конякът и портвайнът не са на особена почит. Замезва се със сандвичи.
Строга лелка, най-често татарка, познаваща наизуст всички посетители и техните предпочитания, бързо пресича всякакви опити за нарушение на реда. А и самите посетители гледат с лошо око на всяко повишение на тона от подпийнали клиенти, което може да завърши и с изхвърляне на улицата. Между другото, ако редовен клиент получи одобрение за своето поведение, ще му бъде открита и кредитна линия.
Средната възраст на посетителите е близка до пенсионната, почти всички са възпитани в простия и суров рюмочен жанр. Наистина, сега се срещат не колеги от цеха, а такива, които са учили заедно, живеели са в един двор. Има пенсионери, инженери, доценти, шофьори, бояджии, учители по физика и физкултура. Хора, които не са напълно доволни от живота наоколо. По политически убеждения са основно комунисти.
Рюмочните не се поддават на стилизация. Има няколко опита да се създадат нещо подобно за по-младата и платежоспособна публика. Всички обаче се провалят. Младежта пие значително по-малко от своите бащи и дядовци. Тя не се увлече по водката. Местните хипстъри предпочитат да си разходят гащите в някой моден бар по улица Думска или на крайбрежната на Фонтанка. А новите заведения не привличат истинските ценители на жанра, защото са прекалено скъпи.
Засега рюмочните са живи, но бавно умират заедно със своите клиенти – подобно на дебелите списания или играта на домино в двора.
Рюмочните са непознато явление в стара Русия. Функциите им са се изпълнявали от кръчми, които предлагали силни спиртни напитки, пивници, ресторанти – заведения за всяко съсловие. Цялото това разнообразие изчезва през 1914 година, когато е въведен сух режим, и се появява отново чак през 1925, след революцията и гражданската война. Но ленинградските питейни заведения през епохата на НЕП-а (НЭП, Новая экономическая политика - Нова икономическа политика (б. пр.)) изглеждали като пародия на своите дореволюционни предшественици. Тук пиянствали като за последно мошеници, дребни търговци, бандити, рамо до рамо с напълно благоприлични посетители.
На пръв поглед изглеждало, че сталинските петилетки са погребали идеята за пийването и мезенето. Но спасение от ситуацията се намерило в две крилати фрази на съветския лидер: „Живее се по-добре, живее се по-весело” и „Кадрите решават всичко”. В съответствие с тези тезиси, на висшите кръгове на съветското общество се полагало нещо, което не било достъпно за простосмъртните, а именно – ресторант. Там орденоносци, академици и народни артисти хапвали блюда от прочутата „Книга за вкусната и питателна храна”.
Но и в живота на работническата класа трябвало да има някакви удоволствия. Затова в края на 30-те години се появявили бюфети, закусвални, павилиони „Бира-вода” и най-накрая – рюмочните. Всъщност целта на цялото това многообразие е една – да се приучи населението да пие „културно”, с мезе и под строг контрол.
Разцвета на рюмочния жанр в Ленинград настъпил след края на войната. Както си спомня писателят Валери Попов: „Рюмочните станаха място за срещи, общуване, запознанство, завързване на контакти, но и, разбира се, не само за примерните и послушни граждани, а и за криминалните елементи”. Важна характеристика на следвоенните рюмочни е, че в тях ходят абсолютно всички. По това време ресторантите все още не са достъпни за огромното мнозинство от населението. И всички - от офицера до студента, от наскоро освободените криминални престъпници до производствените първенци – стоят заедно около кръгли масички с плотове от изкуствен мрамор.
През 1960-те гг. се появяват питейни заведения за средната класа. Те имат бюфетни рафтове и нямат без сервитьори. Всичко е черно от шинелите на морски офицери и каракулените палта на техните прекрасни дами. Както си спомня един постоянен посетител: „На тезгяха винаги имаше от 3 до 5 вида хубав коняк, всякакъв вид шампанско, червен и черен хайвер, бела и червена риба: и да обърнеш там 100 х 100 (коняк + шампанско – по народному наричано „Кафява мечка”) или 150 коняк преди обяд беше направо блаженство”.
Рюмочната си оставала убежище за квалифицираните „умствени” работници, определящи социалното лице на града: сериозни, работещи мъже. Тези заведения за посетители, свършили работната си смяна, играят ролята, която в Англия изпълняват пъбовете. Във всеки от 15 района на града имало средно по 103 заведения, където се продавали спиртни напитки (можело да се наричат закусвални, бюфети, магазинчета за сандвичи).
Пълната версия на публикацията е на адрес: http://kommersant.ru/doc/2025857
"Российская газета". Всички права запазени.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си