Тези две кампании имат много общи черти. Разбира се, имат и различия, като едно от основните е в това, че Москва през 1979 година изпрати дивизиите си, за да предпази приятелския режим от натиска на враждебните сили и да не допусне изпадането на Афганистан от орбитата на своето влияние. Западът хвърли в бой войските си с цел да разгроми базите на терористите. В първия случай, това беше епизод от противопоставянето в световен план на т.нар. „лагер на социализма” срещу на практика целия останал свят, което се превърна във финалния акорд на студената война. Във втория случай, това е отговорът на Белия дом на трагедията от 11 септември.
Преди тридесет и две години, когато съветските генерали се оказаха на територията на съседната страна, те отначало не се погрижиха дори за елементарните битови условия на своите части и подразделения. Имаше ли смисъл да го правят? Тогава се смяташе, че те ще разгромят бързо въоръжените с допотопни пушки отряди на ислямските партизани и ще се върнат в местата на постоянната си дислокация. Обаче много скоро стана ясно, че брадатите муджахидини са само видимата част на айсберга, тъй като зад тях стояха колосалните ресурси на САЩ, Саудитска Арабия, Китай, Пакистан, Египет, Израел и множество други държави, които блестящо използваха падналия им се шанс да обявят СССР за „империя на злото”, да го въвлекат в дълга война до изтощаването му и в резултат да удържат окончателна победа в студената война. Днес силите на коалицията, които воюват срещу талибаните и “Ал Кайда” напротив, се ползват с подкрепата на целия свят, включително и на Руската федерация.
Сега да поговорим за общите черти. Преди 32 години, едва стъпили в Кабул, елитните специални части на Съветския съюз най-напред ликвидираха Хафизула Амин, който тогава заемаше висшите постове в афганистанските ръководни структури. Те подозираха Амин в сътрудничество с ЦРУ. На трона бе поставен Бабрак Кармал, който предварително бе получил в Кремъл подробни инструкции относно това, как трябва „правилно” да управлява страната. Нахлуването на американците също бе предшествано от гръмко политическо убийство: беше унищожен най-известният и уважаван полеви командир Ахмад Шах Масуд – единственият по това време афганистанец с шансове да се превърне в истински национален лидер. Според официалната версия зад покушението стояха сили, близки с талибаните, но ако поговорите за това в Кабул с образовани хора, ще разберете, че малцина са хората, които вярват в това. Да, Масуд дълго време успешно отблъскваше атаките на радикалните сили и с право се смяташе за най-големия им враг, но всички знаят също така, че той никога не би се съгласил с появата на чуждестранни войски на своя земя. Той самият лично ми го каза.
Много скоро стана ясно, че брадатите муджахидини са само видимата част на айсберга
Истината е, че към този момент Масуд не устройваше никого – нито американците, нито „черните молли”, нито съратниците от близкото си обкръжение, които желаеха просто да мародерстват след победата в джихада. По това как беше организиран терористичният акт и колко умело бяха заличени всички следи след него, се вижда, че там са били намесени сериозни професионалисти. Талибани? Не прилича много на техния почерк.
Както и да е, след това всичко продължи по същия сценарий: именно Белият дом направи Хамид Карзай стопанин на двореца Арк, а след това направи всичко възможно за легитимирането му в очите на собствените му граждани.
Съветският съюз, особено през първите години на военното си присъствие, усърдно насаждаше в Афганистан собствените си стандарти на държавно устройство и обществен живот. Американците със самоубийствена последователност повтарят същата грешка, като се опитват напразно да насадят на пущуните, таджиките, хазарейците и всички останали жители на дивите райони собствените си „демократични ценности”.
Самата поява в Афганистан на части и подразделения на НАТО и ISAF, както и нахлуването на съветския „ограничен контингент”, се превърна в мощен стимул за разгръщане на партизанската война. Може и да звучи парадоксално, но колкото повече сили натрупваше коалицията в Пяндж, толкова повече се влошаваше военно-политическата ситуация там. За да се убедим в това, е достатъчно да погледнем статистиката на терористичните актове, динамиката на загубите, както и картата на териториите под контрола на противодействащите сили.
Западът никога няма да постигне победа в Афганистан с чисто военни методи. Руснаците също не победиха, макар че може да се каже, че те все пак постигнаха много от поставените цели: след напускането им режимът на президента Наджибула три години устоя на натиска на муджахидините, подкрепяни от ислямския свят и западните страни. Той рухна почти веднага след краха на СССР.
С други думи, Москва тогава успя да постигне това, което засега Западът не успява: да създаде дееспособна вертикала на властта, да сформира, въоръжи и обучи армейски части и полиция, да осигури контрол над по-голяма част от територията на страната. Да не забравяме и за фактора Наджибула. Той беше реално силен управляващ, с който се съобразяваха и независимите пущунски племена, и националните малцинства. Неслучайно в Кабул въздишат: Наджибула би бил идеалният човек, който да оглави сега Афганистан.
Друг въпрос е каква цена Москва плати за успехите си. Много хора смятат, че войната с муджахидините оказа изключително пагубно влияние на икономиката на СССР, подкопа моралните устои, значително съкрати броя на поддръжниците на съветския режим по света и в крайна сметка ускори разрушаването на комунистическия строй и съветската държава. Цената и сега е изключително голяма, за да се игнорира. Обаче сега е заложена безопасността на цялата западна цивилизация.
Частите на НАТО и ISAF в Афганистан станаха стимул за партизанската война
Колегите ми от чужбина ме питат понякога защо толкова много афганистанци, даже и бивши муджахидини, си спомнят със симпатия за руснаците, като същевременно не изразяват някакви топли чувства спрямо тези, които днес с риск за живота си ги защитават от талибаните и “Ал Кайда”. Целият фокус е в това, че ние не само воювахме срещу фундаменталистите, но и наливахме милиарди долари за осъществяването на редица съзидателни проекти. Почти всичко, което днес съществува в Афганистан – пътища, мостове, тунели, ферми, учебни заведения, елеватори, жилищни квартали – е построено или директно от СССР, или при непосредственото участие на наши специалисти. Десетки хиляди афганистанци са получили образование в Русия и други съветски републики. Подобно нещо не се забравя. И днес това е единственият път за промяна на ситуацията в наша полза. Военните операции трябва да вървят паралелно с осъществяването на значими инфраструктурни проекти. В началото на 90-те при нас можеше да се чуе следното: „Вкарването на войски в Афганистан е трагична грешка, но извеждането на войските е непростимо престъпление”. Имаше се предвид, че ние нямахме право да оставяме страната да бъде разрушена от екстремистите. Победата в джихада се оказа пирова. Днес светът е друг. Но опасността от това не е намаляла.
"Российская газета". Всички права запазени.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си