За НАТО без гняв и пристрастие

По време на дните на Дипломатическата академия на МВнР на Русия се проведе представителна конференция посветена на две дати – 15 години от подписването на Основополагащия договор Русия-НАТО и 10 години от създаването на Съвета Русия-НАТО. Дискусията, макар и небезинтересна, вървеше по обичайната линия, през годините аргументите и претенциите, и на двете страни практически не са се променили. А световното положение се промени до неузнаваемост

Алиансът винаги се е намирал в центъра на руския дебат. Традиционалистите виждат във всяко натовско действие заплаха, при това отправена директно към Русия, дори когато това не е така. За реформаторите отношенията с Блока са индикатор за „правилността” на пътя, по който върви страната по посока на „цивилизования свят”. Комунисти, „левичари” и доморасли геополитици подозират руското ръководство в желание да вкара страната в Алианса, а либералите гледат на хипотетичното членство като на „цивилизационен избор” в полза на модернизацията.

Реалната организация на Северноатлантическия договор днес не отговаря на очакванията нито на своите противници, нито на своите поддръжници. Това е най-големият военно-политически съюз на планетата, който има огромен потенциал. При това, независимо от многобройните опити да формулира новата си мисия, той така и не я намери и продължава да страда от отслабване на блоковата дисциплина (Западна  Европа, Източна Европа и Съединените щати виждат по различен начин предизвикателствата пред сигурността), светогледна ерозия, а в последните години и от елементарен недостиг на пари.

Опитът, да се подмени качеството развитие с количествено, се натъкна на жестока съпротива от страна на Русия и беше свален от дневния ред на организацията. Афганистан, първата операция отвъд традиционните зони за отговорност, се превърна в антиреклама за  ролята на НАТО като световен полицай. Трудно е да си представим, че Вашингтон ще успее да мобилизира съюзниците си да направят отново нещо такова. Още повече, че най-вероятният театър на военно-политически действия в предстоящото десетилетие ще бъде Азиатско-Тихоокеанския регион, а там на Съединените щати ще е необходим съвършено друг набор от партньори.

За Запада днес НАТО има по-скоро символно значение – като доказателство за това, че в съвременния хаотичен свят, както и преди, има нещо непоклатимо (трансатлантическите отношения) и възвишено (споделените ценности). За Русия вниманието по отношение на Алианса също съдържа елемент на идейна приемственост – или съветски (подозрителност), или пост-съветски (възхита). Проблемът е в това, че в морето от носталгични представи практическата ценност на отношенията се оказва под въпрос.

Счита се, че безусловната сфера на съвпадане на интересите на Русия и НАТО е Афганистан. Връзка, разбира се, съществува – и двете страни, всяка по своему, са заинтересовани от стабилност там. Само че за Алианса основното е запазване в близките две години на управляемата ситуация, за да се обезпечи изтеглянето на основните сили на западния контингент.

Европейските съюзници просто не се интересуват от друго, а Съединените щати не биха възразили да оставят значителни сили в страната, но ще се примирят и ако не успеят да го направят. Русия се интересува от дългосрочната ситуация. За Москва, в редица отношения, би било по-изгодно Алиансът да се задържи по-дълго там. Западната коалиция няма да се бори с никакви наркотици в Афганистан, но даже и без това натовските сили осигуряват крехък баланс. Получава се това, че сътрудничеството поддържа ситуативен баланс и със сигурност няма да стане основа за дълготрайно сътрудничество.

Дългосрочният дневен ред за взаимодействие между Русия и САЩ може да се случи само ако в центъра му се постави Азиатско-Тихоокеанският регион. Евро-атлантическото пространство е прекалено претоварено от конфронтационните традиции на „Студената война”,  и поради това се превърна в стратегическа периферия.

Обсъждане на съдбата на Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ), бъдещето на Организацията за сътрудничество и сигурност в Европа (ОССЕ) и перспективите пред Европейската система за противовъздушна отбрана (ЕвроПРО) може да продължи до тогава, докато никой няма да се интересува от него, освен преговарящите професионалисти.  Но по-добре сега да обърнем поглед към Азия, където се случват много интересни и тревожни сблъсъци  – от бурния икономически растеж до множащите се териториални конфликти, нарастване на въоръжението и промяна в баланса на силите. Противоречията и негативната инерция между Русия и Съединените щати в  Азиатско-Тихоокеанския регион са много по-малко. А НАТО, напомнящ за предишната идейна конфронтация, там не е актуален макар и поради чисто географски причини. 

Време е да се махне ореолът на Северноатлантическия съюз с който е окичен в руския дебат. Днешният НАТО не е нито коварна заплаха, нито въжделен партньор. По своят статут сега той е нещо като Съвета на Европа, работата с когото е важна за общото възприемане на Русия от страна на Запада, но в принципно отношение това не променя нищо. Нормалните отношения с НАТО са от този порядък.

Фьодор Лукианов е главен редактор на сп. „Русия в глобалната политика”

 

Оригиналният текста е на адрес: http://www.rg.ru/2012/10/03/lukjanov.html

"Российская газета". Всички права запазени.