Нашата свобода прилича на лудница

След като изминахме пътя на еволюционното развитие надолу по спиралата, ние се върнахме там, откъдето бяхме тръгнали. С тази разлика, че сега сме без пари, без най-добрите мозъци и мускули.

Нашата свобода е това, което правим, когато никой не ни вижда. Стените на асансьорите, тоалетните на гарите, броните на чуждите коли.

– Кой направи това?

– Кое?

– Ето това.

– Що, да не би да е забранено?

– Да, забранено е.

– Не съм аз.

Ето това е нашата свобода. Пречат ни ръцете отпред. Но ръцете отзад са съвсем друго нещо. Както и заповедите не отпред, а отзад. Т.е. не като ни викат, а като ни ругаят. Това е съвсем друго нещо. Можем да си затворим очите и да се подчиним: „Лявото рамо напред! Марш! Стоп! Почивка! Ставай! Мирно!...”

Така че народът сега е в правото си да иска ред. Ние живяхме в условията на ред цели 70 години и не можем да отвикнем от това. Затова нашата свобода е всъщност хаос. Нашата мечта е да има ред в хаоса. Разликата не е голяма, но някои я чувстват. Те ни съобщават: ето сега е демокрация, а ето сега е диктатура. Това, което се печата при демокрацията, се говори при диктатурата. При диктатурата всички се боят от въпроса, а при демокрацията – от отговора. При диктатурата има повече балет и вицове, а при демокрацията – пътувания и грабежи.

При дикатурата могат да те смачкат отгоре, а при демокрацията – отдолу. При пълен ред – от всички страни. Да се каже, че при диктатурата милицията ни пази, е донякъде преувеличено. Тя ни охранява. Особено в местата за лишаване от свобода.

На улицата, във въздушна и водна среда, това си е работа на самите покойници, затова количеството на загиналите във войните у нас е равно на количеството на загиналите в мирно време. Като цяло, нашата свобода може и да се отличава от диктатурата, но не така рязко, че да може да я отличи един необразован човек като например прокурор или военен.

Много хора се вълнуват от съдбата на сатирика, който процъфтява в оранжерийните условия на диктатурата на пролетариата и вехне в ужасните условия на разцвета на свободата. Но всичко това са просто приказки. Просто при оранжерийните условия на нелегалната дейност той се откроява по-ярко и се чува по-ясно. Самият той има ясни отправни точки. Вързан е на верига и лае по всеки минаващ влак.

В условията на свобода сатирикът е без верига, макар и с каишка. Неизвестно е къде е той в момента. Неговият лай се чува ту във войските, ту под оградата на самия Кремъл, но най-вече той съсредоточено търси бълхи, мислейки си с огромна мъка за вечерята. И глупак ще разбере, че в седенето, вързан на верига, се крие повече духовност и проникновение в собствения вътрешен свят. Защото като си вързан, можеш да бягаш само във въображението си, което е винаги интересно на читателите.

Разбира се, не пречи на писателя да полежи в затвора, за да напише висококачествена литература, която да излиза от организма му.

Честно казано обаче, просто не му се иска.

Това, което ни радва днес, е предчувствието за нова нелегална дейност. Отново ти викат: „С произведенията си унищожавате съветския човек”, а ти им викаш: „А вие с вашите микробуси направо го прегазвате”.

Този, който ни кара отново да излезем в нелегалност, дори не подозира с какви професионалисти си има работа. Казаното оттам по всички закони на акустиката звучи десет пъти по-силно и по-високо, и най-вече се запомня наизуст. Вечният лозунг на ръководството „По-добре да се работи утре, отколкото днес” се тълкува там просто, че няма смисъл да се работи днес.

Авторът е писател-сатирик

Монологът е публикуван във вестник "Московски новости"  

"Российская газета". Всички права запазени.