Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
Източник: Kinopoisk.ru
„Тази книга носи странно заглавие и е добре да започна от него. „Сандъкът на гастрольора” не е някакъв образ, а реално съществуваща в бита на всеки артист кутия, в която се съхранява всичко, което му е необходимо за представленията, и най-ценните му вещи.
Аз съм абсолютен гастрольор, моят живот така се стече, че работих в най-различни градове, в най-различни жанрове на актьорското изкуство и преди да приключа с моята „игра” пред вас, бих искал да разкажа за хората, благодарение на които аз направих всичко, което направих, и животът ми премина така, както премина”.
Вратата на театъра се отворила за нашето семейство през 1916 г., когато моят чичо Николай Баталов бил приет в трупата на Московския Художествен театър. След него моите роднини изведнъж започнали да постъпват в МХТ един след друг. Случвало се дори така, че докато Николай Баталов играе на сцената Фигаро, се появява слугата – също с фамилия Баталов, но Владимир... И тогава Станиславски решил, че не може в един театър да има толкова много актьори с една и съща фамилия. Оттогава всички Баталови започнали да се наричат различно.
Николай Баталов бил безкористно предан на МХТ и на Константин Сергеевич. Той бил абсолютно вглъбен в това, което е правил Станиславски. Олга Николаевна Андровска ми е разказвала, че се е случвало, когато се прибирала у дома уморена след репетициите, лягала да си почине, но когато се връщал мъжът й я виждал в леглото, казвал: „Ти какво, да не си легнала да спиш?“ - „Но вече е 12 и утре сутринта трябва да сме в театъра...“ - „Не, чакай, хайде да отработим сцената!“ Невъзможно било да се възразява, той я измъквал от леглото и репетицията започвала...
Баща ми Владимир Баталов е постъпил в театъра съвсем млад, все още нямал роли, лутал се в масовката. Той е бил „момче“ на Константин Сергеевич, по време на репетиции седял до него и получавал указания от Станиславски какво да прави на сцената.
Той бил неотлъчно до Станиславски, често е посещавал дома му на Леонтиевски переулок...
Веднъж в тази старинна постройка се появило електричеството. Поставили крушка над леглото, където спял Константин Сергеевич. Той бил много доволен, сега можел с удоволствие да чете. Но веднъж казал на баща ми: „Чувал съм, че от електричеството стават пожари, къщи изгарят. Какво ще се случи, ако тук при мен стане късо?“ Татко му обяснил, че може да бъде прекъсната само една жица и веригата ще се прекъсне. „Тогава, Володя, донеси ми ножиците“. Станиславски помолил да забият пирон до възглавницата му и закачил до себе си ножиците, за да са му винаги подръка и за да може, ако се случи нещо, да пререже кабела и да спаси къщата. Миналата година тези ножици още висяха на мястото си в къщата музей на Станиславски...
Днес е трудно да си представим отдадеността на театъра, която са демонстрирали актьорите от онова поколение. Дните на Андровска вече били преброени, но нея са я докарвали от Кунцевската болница, за да играе „Соло для часов с боем“ - тя излизала на сцената и там сътворявала чудеса. В спектакъла „Трудные годы“ за Иван Грозни аз бях в масовката, ние бяхме царската армия край Казан. Провежда се репетиция, от палатката излиза Хмельов – Иван Грозни, слуша вестоносеца, започва монолога – и му става лошо. Слагат актьора да седне на първия ред и там той умира. Тези хора играеха истински...
По времето, когато завършвах школата-студио, Николай Баталов вече беше починал и с моята поява в трупата на МХАТ нашата фамилия се завърна там. Скоро ме поканиха в киното – в „Ленфилм”, да се пробвам във филма „Голямото семейство”. Всички наоколо ми викаха: „Да не си се побъркал, това си е МХАТ!” Аз се замислих, но моят приемен баща Виктор Ефимович Ардов ме убеди, че не трябва да се страхувам, а да отида! И аз отидох. Утвърдиха ме, но като се върнах, в театъра ми казаха, че без разрешение на администрацията няма да ме пуснат на снимки. Написах заявление – „моля да ме уволните по собствено желание”. Това заявление после дълго го пазиха в отдел “Кадри”, защото беше единствено по рода си – преди мен никой не беше писал заявление да бъде уволнен от МХАТ.
Баталов Алексей Владимирович. Снимал се е почти в 40 филма, сред които “Делото на Румянцеви”, “Летят жерави”, “Дамата с кученцето”, “Девет дни на една година”, “Бяг”...
Така моята съдба се преобърна по невероятен начин – въпреки всичко аз останах в Ленинград, работех в „Ленфилм” и се снимах в във филми. С моята заплата даже не можех да си помисля да живея в хотел, но най-накрая Анна Ахматова ме покани да живея при нея – ние към този момент вече се познавахме отдавна и аз дори и рисувах портрет... Веднъж я помолих за съвет как да подбера произведение за дипломния ми филм – вече се приближавах към получаване на диплома за режисьор – нещо истинско, психологическо. В края на моя монолог Ахматова, без да й мигне окото, сякаш отдавна знаеше за какво ще стане реч, отвърна: „Разбира се, че „Шинел”!” Аз живеех в дома на писателя, представях си що за човек е бил Гогол и разбрах, че тази идея ми е дадена направо от Бога. За ролята на Акакий Акакиевич поканих Ролан Биков. Тогава, през 1958-а, той вече беше изключителен актьор. Идеята го привлече и ние започнахме „Шинел”.
Биков работеше невероятно. Той просто се превръщаше пред очите ми в това, което трябваше да изиграе. Във филма има сцена, където той бяга от крадци. По това време зима беше ужасна, с мокър сняг и силен вятър. Аз предупредих отговорничката за костюмите да се погрижи за Биков да се облече по-топло – да тичаш в такова време, при това през нощта... И ето, наредихме камерите, включихме осветлението и казвам на Ролан да се съблече и да влиза в кадър. Той си свали палтото и гледам, че си беше в обикновеното си костюмче! Тъкмо отворих уста да се изкажа и към мен се приближи служителката и ми вика – ами той не ни разреши да го облечем с нещо друго! Започнахме да снимаме, направихме три дубъла, но Ролан така и не се съгласи да се облече по-топло, защото бил искал да преживее това, което Гогол беше написал!
Не ни разрешиха само да заснемем финала, тази най-велика част, заради която е написана „Шинел” и така всичко божие, милосърдно, свято, което е събрано в това произведение, се загуби.
Веднъж, някъде през 70-те, ме пратиха във Франция...
Озовахме се в парижкия клуб „Жар птица“, създаден от руски емигранти в края на войната. Там ходеха и нови емигранти. И ето, свършва филмът, публиката излиза – и изведнъж виждам Виктор Некрасов, викам го, а той направо ми крещи: „Не се приближавай! Не се приближавай!“ Явно се е страхувал, че заради него ще имам неприятности. На концерта на Булат Окуджава се случи обратното – редакторът на антисъветския „Континент“ Владимир Максимов, развълнуван, забравил къде е и в каква роля, премина през цялата зала да прегърне на сцената Булат. После му казали: „Какво е това, вие приемате нашите врагове?“
Аз посетих дома на един потомък на Пушкин, който тогава издирваше пистолета на Дантес, и после мен ме питаха: „Защо бяхте там сам? - А за какво ми е преводач, та те си говорят на руски? - Въпросът не е в това как те разговарят, вие не можете да посещавате сам частни домове!“
Настъпва вечерта, посветена на Гогол, прожектират моя „Шинел“. Той бе изгледан и от Марсел Марсо, когото аз винаги съм смятал за велик актьор, филмът много му хареса! Започнахме да разговаряме чрез преводач – аз нали не знам никакъв език – и в накрая той ми казва: „Хайде двамата заедно да направим „Нос“! Аз се вцепених, защото изведнъж разбрах, че никой не би могъл да го изиграе като Марсо.
Започнахме работа, чувахме се по телефона, разменяхме идеи, рисунки, аз се договарях къде в Ленинград да снимаме, той договаряше ушиването на костюмите във Франция... Всичко се развиваше много добре. Но когато тръгнах по инстанциите с въпроса кога може да стартираме с филма, изведнъж чух – не може, сега не е моментът. Пишете му, че сте се разболели! И всичко стана на пепел. Не ми разрешиха да снимам Марсо. А самият той след много години във Франция все пак изигра части от пиеси на Гогол!
Йосиф Хейфиц ме снима в няколко филма, но същевременно не му разрешиха да превъплъти толкова много други негови идеи! „Дамата с кученцето” бе възпирана цели две години и дори написаха фейлетон за него в „Крокодил”...
Но след това изведнъж започнаха да се случва чудо след чудо! Аз видях Ия Савина в представление в театъра на МДУ и тъкмо тогава властта прояви милост.
...Снимахме в Ленинград. Дадоха ни толкова малко пари, че се налагаше да икономисваме даже от пътуванията до столицата – наложи се да „гримираме” „като Москва” един район в Ленинград.
За ролята се наложи да си пусна брада. Тогава живеех при Ахматова и пътувах до „Ленфилм” с трамвай. Веднъж ме викат и ми казват, че опозорявам званието на съветски актьор: „Вижте се в какъв вид пътувате из града! Тук ни звъннаха и ни казаха, че ето, такъв известен актьор, а го гледаме след пиянски запой, необръснат...” Започнах да се прикривам с шал.
Снимките на „Дамата с кученцето” бяха най-щастливото време за нас с Хейфиц... Там имаше една сцена, в която се разхождам – аз вървя по тротоар, наоколо е зима, файтони, табели. Вървя си аз и гледам, че една бабичка казва нещо на ухото на Хейфиц. Ами да си говори. След известно време той изведнъж се обръща към мен и казва – имай предвид, че това все пак е Чехов, така че гледай да не ходиш толкова тромаво... Започнах да се старая да ходя по-равно. Започнахме да снимаме в Крим, обаче все така нямахме пари и трябваше да свършим бързо с всичко... И моля ти се, някой каза на Хейфиц, че още е жив лодкарят, който е возил и Горкий, и Чехов. Той си беше направо един вид забележителност на цяла Ялта. Докараха го и седнаха те да си беседват с Хейфиц, а режисьорът ги слушаше с наслада. Той ме повика и аз тръгнах към него. Дядото ме загледа и изведнъж вика: „Я, ама той върви също така тромаво, както и Антон Павлович!”
"Российская газета". Всички права запазени.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си