Хирургията: изкуство на възможното

Ренат Акчурин е кардиохирург. В Института по клинична кардиология „Мясников” той прави всеки ден по две, а понякога и по три сърдечни операции

Когато ви предложиха да оперирате Елцин, веднага ли се съгласихте? Не възникна ли у вас желание да се откажете, да не поемете такава отговорност?

Възможността за тази операция беше обсъждана неколкократно и аз не бях първият хирург, с който те разговаряха за това.

Означава ли това, че другите бяха отказали?

Да, много бяха отказали, при това по категоричен начин. 

Вероятно ги е притеснявала огромната отговорност?

Ами не, просто заради медицинските детайли. Това беше един крайно тежък случай. Изключително тежко болен човек. Но аз ценя моя екип именно заради това, че ако взема някакво решение, те ще застанат зад мен и ще направят всичко по силите си. Така стана и в този случай.

Взехте ли бързо решение?

Като цяло, да. При някои други болни, преди да бъдат оперирани, все пак е нужно да бъдат подложени на наблюдение. Елцин беше именно такъв пациент. Аз казах: „Сега е невъзможно да се оперира. Дайте да помислим как да го подготвим за операция”.

Колко време продължи подготовката?

Три месеца.

През цялото това време общувахте ли си с Борис Николаевич?

Периодично.

Беше ли това общуване между доктор и пациент, или по-скоро установихте някакъв човешки контакт с разговори на различни теми?

Не сме водили никакви странични разговори. Това не влизаше в моите функции, а най-вероятно не е било нужно и на самия Борис Николаевич. Ние си общувахме като лекар с пациент.

Ако не е тайна, получихте ли хонорар за тази операция?

Не, нямаше никакъв хонорар.

Наистина ли?

Това е самата истина. Все пак, в качеството си на ръководител на моя екип, не можах да не се възползвам от този случай. Ние получихме осем или девет – сега вече не помня точно – апартамента. В това число – за две от операционните сестри.

Това си е много добър хонорар.

Аз също мисля така.

Вие правите на ден по две-три операции. Ясно ми е, че няма как да запомните всички пациенти. Все пак, запомнили ли сте някой?

Ренат Акчурин стана известен след операцията на сърце на първия президент на Русия

Едва ли. Коронарната хирургия е стандартна работа. Всички пациенти тук си приличат един на друг, като кибритени клечки. Оперираме един човек и той си тръгва. Ако не е бил някакъв тежък случай, за който се е наложила сложна процедура, или пък човек, който е изискал от нас да съсредоточим всичките си усилия, то няма как да го запомниш. Като се срещнем и той попита „не ме ли помните?”, започваш да си припомняш. Все пак, в навечерието на операцията, като разговаряш с болния, ти поемаш определена отговорност за него.

А ако пациентът почине под скалпела ви? Освен съжалението за неговата кончина, не възниква ли във вас разочарование от самия вас? Не ви ли минава мисълта, че вашите асистенти са станали свидетели на провала ви?

Не. За тази цел най-вероятно трябва много силно да се обичаш, самия себе си, за да съжаляваш впоследствие, че твоите асистенти са били свидетели на твоето лекарско безсилие. От друга страна, ти никога не се решаваш на операция, която има висока вероятност да завърши неуспешно. Пациентите, които си загубил, като правило, се запомнят за цял живот. Веднъж оперирах в една страна и ми изключиха тока за девет минути. Ни най-малка светлинка. Абсолютно тъмна операционна. слава Богу, в екипа ми имаше перфузионист, който продължи да върти машината и операцията приключи успешно. Но девет дни по-късно пациентът почина от мозъчни усложнения. Запомних това за цял живот.

Случвало ли ви се е да общувате с роднини и близки на пациент, на който не сте успели да помогнете?

Ние винаги правим това. Обясняваме причината за смъртта.

Какви думи намирате за това?

Нашата медицинска професия е устроена така, че не можеш да се отнесеш спокойно към такива неща. Често казвам на помощниците си: хирургът е най-строгият съдник на собствения си неуспех. Преживявайки смъртта на пациент, хирургът е длъжен преди всичко да запита себе си за причините. Същевременно често съм ставал свидетел на съвсем друго. Много пъти съм бил председател на комисии, които са проучвали причините за една или друга неуспешна операция, и съм виждал как хирурзи са започвали да обвиняват всички около тях за смъртта на пацие нта им. И това при все че е било ясно, че именно докторът е очевидната причина за смъртта, защото не е направил правилно операцията, не е подбрал правилно показанията, надценил е собствените си възможности и тези на екипа си. Длъжен съм да отбележа, че хирургията винаги е продукт на колективни усилия. Дори само двамата с медицинската сестра вече представлявате екип. И не дай си Боже, тя да сгреши.

Какво означава успехът за вас? Не от гледна точка на успешно проведена операция, а в по-широкия, философски смисъл?

Знаете ли, аз съм си мислил за това. Животът е толкова сложен, че те кара да мислиш за това. Мога да го формулирам по този начин: няма успех в много широкия смисъл. Просто няма. Трябва да сме готови за всичко. Винаги. Във всяка една минута. Аз не поддържам особено и не разбирам хора, дори артисти, които, общо взето, се хвалят с успеха си и се надуват за това. Не разбирам много и тези, които се надуват и искат да изглеждат абсолютно преуспели. При всеки се случват грешки, беди, падения. Това е животът. Честотата на повтарящите се успехи създава усещане за щастие. Това усещане, обаче, е измамно. В този смисъл аз понякога се сдържам и не си позволявам да се отпускам. На това ме научи големият ми брат. Когато следвах в Медицинския институт, аз му рапортувах: ето, взех този изпит с отличен, и другия изпит също с отличен, и като цяло имам само една-единствена оценка „Много добър” за цялата година. Той все ме връщаше на земята: почакай, откъде знаеш, че другата година няма да навъртиш едни двойки и тройки. Така постепенно си създадох разбирането, че успехът не може да ти е гарантиран веднъж завинаги. Самият живот ми доказа, че това е така.

След института вие започнахте като районен терапевт в Реутовската болница. Беше ли ви ясно от началото, че няма да се задържите дълго там?

Да. Аз силно исках да се занимавам с хирургия.

Защо се съгласихте тогава да работите като терапевт?

Вероятно, защото след завършването на института се полагаше да получа и такъв лекарски опит?

 

Източник: РИА "Новости" 

 

След Реутовската болница и продължителна практика в други медицински заведения в нашата страна, вие попаднахте на стаж в клиниката на Майкъл Дебейки. Какво най-много ви впечатли там?

Простите отношения между сътрудниците. Простият подход към болния. Ако вземете нашите болници, в тях не беше рядкост да се чуе: „Какъв труден случай, какъв тежък пациент!” Като цяло се внушаваше, че сърдечната хирургия е нещо невероятно, неземно. Аз постъпих при Дебейки, когато вече бях натрупал 15-годишен работен опит в областта на микрохирургията и травматичната хирургия. След като наблюдавах работата в тази тексаска клиника, разбрах, че в сърдечната хирургия всичко е по-просто, отколкото в реплантационната хирургия. Реплантационната хирургия изисква незабавни действия: да се премахнат мъртвите тъкани, да се пришие откъснатият крайник така, че той да се възстанови отново. И всичко това в бясно темпо. В сърдечната хирургия всичко е по план и всичко си е стандартно. Нещо като монтиране на детайли на конвейер. В Русия си нямаме конвейер и затова всички са с едни такива изплашени очи. В това число и при сърдечните хирурзи. Затова, като се върнах в Москва, казах на сътрудниците си: отсега нататък започваме да работим по съвсем друг начин.

Често ви се налага да оперирате високопоставени лица. Какви са те като пациенти?

Напълно нормални хора.

Не е ли трудно с тях?

Ами не. Главното е да се абстрахираш от високото положение на болния. Да не взимаш под внимание това обстоятелство. В противен случай то ще те паникьоса, ще те уплаши и ще те доведе до изцяло неоправдани действия. Помощниците, консултантите, цялата тази свита... Могат да те побъркат с въпросите си. Понякога ми звънят и ме молят да оперирам някого. При това започват да разказват какъв невероятен човек е той и колко много е направил за процъфтяването на отечеството ни. Един вид, вижте го, какъв е той и затова трябва да го оперирате по-добре, отколкото останалите! Смешно ми е да слушам всичко това.

На какво сте готов в името на успеха и на какво – не?

Винаги съм готов да направя всичко, за да спася болния. Ако това обаче е свръх силите ми, то направо си го казвам. Хирургията е като политиката –изкуство на възможното.

Трябва ли да се плаща за успеха?

Да, разбира се. Като постигате успех, вие неизбежно губите нещо друго.

Как смятате, вие самият скъпо ли сте платили за успеха си?

Страхувам се да си задам този въпрос. От време на време се връщам към него, а след това си мисля: не трябва да се разстройвам. Нека да обясня. Аз исках синовете ми да станат лекари. Убеждавах ги да постъпят медицина. Обаче и двамата станаха бизнесмени.

За какво е безсмислено да ви молят?

Да напусна Русия.

 

Ренат Сулейманович Акчурин

е лауреат на държавни награди на СССР и РФ, академик в РАМН, почетен академик в АН на Башкортостан и Татарстан, доктор на медицинските науки, професор. Роден е на 2 април 1946 г. в гр.Андижан (Узбекистан), в семейството на педагози. След като завършва института, започва работа като районен терапевт в Реутовската градска болница в Московска област. По съвместителство работи като хирург в 70-та болница на в Москва и като травматолог в Балашихинската районна болница. През 1984 г. по предложение на академик Евгений Чазов започва да специализира в областта на кардиохирургията. Разработва основните принципи на коронарната макрохирургия. Обучил е 6 лекари и над 20 кандидати на медицинските науки. Увлича се от музика, лов, риболов, туризъм.

"Российская газета". Всички права запазени.