Сражение край Спаската кула

В 14:30 ч. на 6 ноември 1942 г. от Спаската кула потегля кавалкада от черни автомобили. Когато първата от тях се изравнява с Лобното място, оттам се чуват изстрели

Терорист-единак

Притичалите се чекисти откриват ответен огън и засипват Лобното място с гранати. Скоро раненият терорист се предава. Оказва се, че това е 33-годишният ефрейтор от зенитния полк на ПВО Савелий Дмитриев. Разбира се, в съответствие с битуващите тогава представи за правосъдие, органите веднага се заемат с разкриването на терористична организация. Сътрудниците на НКВД стремително „покриват“ много хора, с които когато и да било е общувал Дмитриев: негови колеги, съседи, роднини. Необходимите показания се добиват по елементарна схема: искали от всеки арестуван да посочи кръг от познати. От този кръг произволно се избират лица, които изглеждат подозрителни: някой е с еврейска или немска фамилия, някой е с несигурен произход.

Около четиридесет трошачи на кости, начело с началника на контраразузнаването на НКВД набързо скалъпват дело за „контрареволюционен заговор“. В него „участват“ шофьорът Мартин Л., автомонтьорът Евгений Ш., червеноармеецът Александър Л. Като заговорник е определен дори и братът на Савелий, неграмотният пекар Христофор от далечния казахски рудник Теректи. Следователят пита Христофор: „Кого конкретно още сте въвлекли в антисъветската група?“

Пекарят, който от 10 години не е чувал нищо за брат си, стараейки се да угоди на служещия човек, ще отговори, че той обикновено пие самогон с възрастния Дементиев, работник в конния двор, и този старец също е записан като член на антисъветската нелегална борба.

Но целият фокус се състоял именно в това, че от заговор нямало и помен. Дмитриев е действал самостоятелно – това става ясно от материалите по делото, които се съхраняват в архивите на „Лубянка“ и с които аз успях да се запозная. Но чекистите тогава не можели да признаят толкова очевиден факт, най-малкото защото за много от тях това означавало смъртна присъда. Ами как просто селско момче е успяло да завърти на пръста си цялата охрана на Кремъл?

Но преди да се отговори на този въпрос, по-правилно ще бъде да се разкаже що за човек е това, решил се самостоятелно да си разчисти сметките с „бащата на народите“.

Отмъщавал за баща си?

Още от младежките си години сибирякът Савелий Дмитриев започнал да се чувства жертва на болшевишкия режим. Обидите се натрупвали с всяка изминала година. Властта го принудила публично, чрез вестника, да се отрече от баща си, който на стари години станал селски свещеник, което се превърнало в черно петно за всички близки роднини. Той се отрекъл от родителя си, но това унижение след това през цялото време измъчвало Савелий. Призован в армията в края на 30-те години, той се отличил в боевете и даже е бил предложен за награждаване, но проверката „не издържала“ и не му дали ордена. Изключили го от комсомола, като че ли за да подчертаят, че попския син е обречен до смъртта си да носи клеймо на прокажен.

За разлика от другите в подобни на тази ситуации, които са поставили кръст на собствената си съдба, той започнал критично да гледа на обкръжаващия го живот. „Анализирайки причините за отстъплението на Червената армия, ще каже Савелий на следователя – аз достигнах до извода, че селяните в СССР са лишени от собственост, те няма какво да защитават и именно затова призованите в армията селяни се предават в плен“.

Независимо от получените при задържането тежки рани от осколките на гранатите, Савелий бил разпитван и денем, и нощем. При това бил безпощадно бит.

Бой край Спаската кула

Ако се изхвърли цялата плява, свързана с търсенето на митичната „антисъветска терористична организация“, то ето какво са успели да изяснят следователите.

Ефрейторът от първи зенитен полк на ПВО, след като определил източника на своите страдания, решил лично да си разчисти сметките със Сталин. Той купил две гранати-лимонки от войници, излезли от обкръжение, и имал намерение да ги хвърли на трибуната на мавзолея по време на парада за 7 ноември. Но след това се отказва от тази идея.

Имал е и резервни варианти: опитвал се е да причака генералния секретар в концертната зала „Чайковски“, където той е трябвало да се появи на тържествените заседания за 8 март и 1 май, но неизвестно защо не се появява.

Дмитриев неочаквано вдигнал винтовката и стрелял три пъти по челното съкло

И тогава Дмитриев на 6 ноември 1942 г. взема от казармата своята винтовка, 45 патрона за нея, облича си шинела и тръгва право към Червения площад. Около 13:00 минава покрай ГУМ, заобикаля храма Василий Блажений и се доближава до Лобното място. След като забелязал там да се навърта цивилен агент, Дмитриев невъзмутимо преминал покрай него, отишъл до тоалетните на ГУМ, изпушил цигара и отново излязъл на площада. Качил се по стълбите на Лобното място, затворил след себе си вратичката и я завързал с тел.

След няколко минути към него се приближил милиционер и го попитал какво прави тук и от кого е изпратен. Трябва да се отдаде дължимото на ефрейтора: не трепнал нито един мускул на лицето му. „Военен патрул. Изпратен съм за усилване на охраната на площада в навечерието на празничния ноемврийски парад“ – доложил Дмитриев.

Развръзката настъпва в 14:30 ч. Когато от Спаските врати излиза поредната кавалкада лимузини, Дмитриев неочаквано вдига винтовката и стреля три пъти по челното стъкло на първия автомобил. Между другото, в него пътува не Сталин, а Микоян. Най-близкият сподвижник на вожда, за когото казваха, че благополучно е надживял четири генерални секретари („от Илич до Илич без инфаркт и паралич“), не получава дори и драскотина. Неговата кола, след като излязла из под огъня, веднага по Илинка (тогава – ул. Куйбишев) „отпрашва“ по-надалеч. Затова пък следващите автомобили от кортежа спират, от тях изскачат сътрудниците на охраната. Червеният площад е огласен от шумна стрелба и взривове на гранати.

Разпитите по делото са приключени през лятото на 43-та. Обаче – това е загадката – протоколът за завършването на следствието е подписан едва на 3 август 1950 г. Къде се е намирал Дмитриев през тези 7 години?

На 25 август 1950 г. пред членовете на военната колегия на Върховния съд застанал безсилен старец, полусляп, лишен от дар слово и трудно разбиращ къде се намира.

Един час след началото на заседанието той равнодушно изслушал смъртната присъда. В същия ден присъдата била приведена в изпълнение.

 

Дежа вю: 27 години по-късно по същия сценарий действа друг терорист

Човекът, който стреля по Брежнев

 

Кортежът се приближава към Кремъл. Скоро ще звучат изстрели. Източник: ИТАР-ТАСС

Виктор Илин е служил в секретна част, но става известен на целия свят. Той навсякъде оставя следи, но е бил неуловим за спецслужбите. Той стреля по Брежнев

Шест часа преди да стрелят по генералния секретар, Брежнев взима предпазни мерки, които впоследствие се оказва, че не са били излишни. Като правило, Леонид Илич е пътувал в обикновена лимузина, но именно в този ден се премества в бронирания ЗИЛ-111, който по принцип не му е харесвал заради бавната скорост.

На 22 януари 1969 г. Брежнев пристига на летище „Внуково”, за да се ръкува лично с поредните космически герои. Звездата четворка: Шаталов, Волинов, Елисеев, Хрунов тържествено отпътуват от „Внуково” към Кремъл начело на правителствения кортеж. Брежнев слага космонавтите да седнат в неговия нов открит ЗИЛ-310 и казва: „Те посрещат вас, а не мен!”. Зад тях в закрит правителствен ЗИЛ-111 пътуват космонавтите Береговой, Николаев, Леонов и Терешкова. След като пропуска първата кола, Илин направо от два пистолета открива огън по втората лимузина, където са се намирали космонавтите Леонов, Береговой, Николаев и Терешкова. Предното стъкло мигновено се покрива с паяжина от пукнатини, а късчета избухват в лицата на космонавтите. Първи е ранен със смъртоносен куршум шофьорът Иля Жарков. Куршум пробива шинела на Леонов. Някой от космонавтите поема кормилото от шофьора и спира колата.

Чак 30 секунди по-късно терористът без усилия е повален на земята и обезвреден от сътрудниците на кремълската охрана. Докторите признават Илин за невменяем.

По материали на сайта pravdarussia.ru

Настъпи ли времето за покаяние? 

Актуалността на въпроса за оценката на сталинските репресии непрекъснато нараства. Днес половината от руснаците – 49% считат, че те трябва активно да се обсъдят и да не се забравя собствената история (преди година и половина са били 44%, а преди пет години – 42%), 37%, че не трябва да се рови в миналото. По въпроса за това, трябва ли някой да се разкае за репресиите – 28% са убедени, че покаяние не е необходимо, 23% считат, че то трябва да се поднесе от останалите живи началници, които са издавали заповедите за разстрел, 21% – от изпълнителите на тези заповеди, 11% – от целия народ. 8% считат, че това трябва да се направи от сегашните политически ръководители на страната, по 7% очакват покаяние от сегашните ръководители на силовите структури и от КПРФ. Хората винаги са считали, че за това трябва да се говори повече, но отсъствието на авторитети, които биха могли да достигнат до федералните канали и да дадат оценка на това, води до незнанието на хората как да реагират, смята социологът Лев Гудков. “Ведомости”

 


"Российская газета". Всички права запазени.