За милиард години до края на света

За края на света, който наивници от всички народи по цялата земя с истерично нетърпение очакват на 21 декември, аз узнах за първи път, както се казва от първа ръка, в ниско обраслите джунгли на Юкатан

Със зор се изкачих по стъпаловидната пирамида и огледах монотонния пейзаж, най-живописната част на който се оказа пъстроцветна група калифорнийски ню-ейджъри, разположили се на върха. С присъщата на безумците приветливост те обясниха, че тринадесетият бакатун, който е започнал на 11 август 3114 година пр.р.Хр., вече е към своя край и светът ще загине без да отпразнува Коледа. Мексиканският екскурзовод с лекота потвърди разчета. „Не е за първи път”, тъжно отбеляза той. „След наводнение хората са се превърнали в риби, после е имало ураган и са станали маймуни, после пожар и са станали птици, пуйки, а сега светът ще бъде унищожен от кървав дъжд”.

-  И в какво ще се превърнем този път?

-  Вече няма в какво, разпери ръце гидът и поведе групата обратно надолу.

Не повярвах на календара на маите, защото самите те са се интересували по-малко от него, отколкото от футбол. Освен това винаги ми се е струвало, че тоталната катастрофа е прекалено лек изход: винаги е по-лесно да преживееш факта, че ще умрат всички, а не само ти.

В Америка, обаче, далеч не всички споделят моя песимизъм и хиляди праведници с нетърпение очакват края на света. На юг, където вярата е силна, може да се видят надписи на бронята на кола: „В случай на Второ пришествие този автомобил ще остане без шофьор”. При нас, в Ню Йорк, чакаха такова, когато умря раби Шнеерсон. Неговият живот леко ме докосна, когато хасидите ме наеха да редактирам руския превод на мемоарите му. От ръкописа разбрах, че раби е учил в Ленинградския корабостроителен институт, имал е беседи с НКВД и със Сартър в Париж. В Бруклин мнозина са го приемали за месия и не вярвали, че е умрял завинаги.

Юрий Гендлер, излежавал присъдата си в Мордовия, разказва, че в лагера не е имало по-голяма обида от това да обвиниш сектантите в несбъднало се очакване.

Това, че светът няма да свърши, точно когато го очакват, още не значи, че това никога няма да се случи. Дори знаем точно как: Земята ще се разтвори в слънцето. Но тези, които не могат да чакат милиарди години, могат да разберат, какво ще случи утре от най-добрия филм на апокалиптична тематика. Това, разбира се, е „Меланхолия”, в който Ларс фон Триер представя психологията на апокалипсиса.

Срещу Земята лети астероид. Героинята Жюстина,  наказана с пророческа дарба, знае, че това е краят. Откровението не идва веднага при нея, а на части, но в края на краищата тя се убеждава в неизбежното и се опитва да съвместява пророчеството с обичайния ход на живота – да се омъжи. Но от това нищо не се получава. Труд и любов, талант и кариера, празник и секс, торти и коняк – всичко е лишено от смисъл и вкус. Не умеем да живеем за мига - само със заем от бъдещето, а него го няма. Жюстина знае, че градината няма да успее да порасне, младоженецът да стане мъж, бракът – семейство, работата – кариера.

Всичко това навярно й е известно, защото пророците не достигат до знанието, а го получават, буквално като печат и проклятие, веднъж и завинаги. Проблемът е в това, как да живееш в преддверието на края – месец, седмица, ден, минута. Сестрата на героинята – Клер, се държи така, както всички ние искаме. Тя се готви за тържествен помен: вино, свещи, 9-тата симфония на Бетовен, въпреки че тя, както всички си спомнят, възпява радостта. Но в случая няма за какво да се радваш, и Жюстина е по-зле от останалите: както всички пророци тя знае какво предстои, но най-важното – какво няма да се случи.

Всеки апокалипсис е изпълнен с благодат, защото предвижда не само наказание за грешниците, но и спасение за праведниците, не само разрушение на храмовете, но и нов Йерусалим, не само изгубено време, но и тържествуваща вечност. Страшният съд е суров, но и справедлив – той отделя зърното от плявата. Но за фон Триер, такъв съд не е достатъчно страшен.

На извънземния пришълец му е все тая. За него ние, с всичкото наше зло, добро и Бетовен, не сме по-добри от динозаврите. Вселената е безразлична към нашия живот, защото самата тя е лишена от него. Разумът, разкрива в пророчески пристъп Жюстина, е изключение, уникалност, а значи е неповторима флюктуация (отклонение, вариация), която е възникнала случайно и случайно ще изчезне, без да остави следи, които, така или иначе, няма кой да намери.

Е, а сега какво да правим с тези, вече съвсем безнадеждни знания?

Фон Триер намира, следвайки Достоевски, изход, като си припомня сълза от невинно детенце. Героинята има племенник, който не може да спаси, но може да отвлече. Ето в тази измама минават последните минути от земната история. Жюстина  построява на една поляна колиба, като убеждава малкото, че тя ще ги защити от приближаващата се Меланхолия. Та тя вече е обхванала половината небе, а колибата е направена от брезови клонки. Смешно. И страшно, и честно. Нютон няма да ги спаси, Бетовен не помага, няма безсмъртие, нито надежда, но хилавата колиба от криви клонки изиграва своята роля: утешава осиротялото дете. Нека има лъжа и за миг, но това е изкуството, а това не е малко. 

"Российская газета". Всички права запазени.