„Всичко съветско е изчерпано“

Съюзът на съветските социалистически републики до ден днешен е родина за повече от четири пети от жителите на Русия (останалите са се появили на бял свят вече в суверенната Руска федерация). Съветският съюз не доживя точно година до навършването на своя 70 рожден ден, а оттогава в обществото не стихват страстите по повод причините и следствията от изчезването на свръхдържавата

Всъщност, премахването на Съюза, на 25 декември 1991 година, мина удивително делнично. Както си спомня един западен дипломат, който вечерта на абдикацията на Михаил Горбачов е дошъл на Червения площад, това, което го е поразило, е липсата на хора на площада. Бил единствено японски телевизионен екип, който мръзнел под ледения вятър с надеждата да запечата в кадър някакъв исторически момент. Никакви народни маси, които да приветства рухването на империята, нито протестиращи срещу разпада на страната им. Общество беше уморено от продължителната агония на съветската държава, истинският финал на която настъпи пет месеца преди това, през август, а сега формалната точка се възприемаше с облекчение и надежда за една нова епоха.

Въпреки отдалечаването от момента, когато СССР вече не съществуваше, споровете за него ставаха все по-ожесточени. Осъзнаването на необратимостта ставаше бавно, и въпреки че първоначално тези, които вярваха в самостойна Украйна или суверенен Киргизстан, бяха малко, накрая се оказа, че всичко е сериозно и за дълго, а в крайна сметка и завинаги. 

Руското отношение към събитията от декември 1991 година принципно се отличава от възприятията, които са присъщи за останалите бивши съюзни републики. Разпадът на единната държава практически повсеместно беше от полза само за малцинството, но там празнуват печалба, а не оплакват загуба – създаването на собствена държава, което при всичките му недостатъци все пак се приема за ценност. Руското общество до ден днешен не е сигурно, дали днешната ни държавност е пълноценна, или е остатък от друга, „истинска“ страна.

Тъгата за загубата – скръб, бездейна, депресивна, в основата си риторична, понякога пропагандно-инструментална – маркира практически всички руски дискусии за миналото и бъдещето. Това се повтаря и до днес, независимо от това, че реалният дневен ред вече няма никакво отношение към съветското минало. И хората, принципно, гледат напред, въпреки че продължават да поглеждат и назад, като се опитват да намерят там някаква отправна точка. Но не става, всичко съветско е изчерпано – в политически, икономически, идеен и морален аспект. Вече няма какво да се възстановява, трябва да се създава нещо ново.

Свикнали сме да мислим, че Русия е загубила от разпадането на СССР. А какво спечели? Печалбата е обратното на загуба. Русия се лиши от статута си на свръхдържава, който нямаше до средата на ХХ век, няма да има и за в бъдеще. Рискувам да кажа, че няма да има никога.

Геополитическото положение, на една от двете най-важни страни на света и сферата на контрол, която се простираше по цялата Земя, се превърна реалност в резултат на уникалното стечение на обстоятелствата, което повече няма да се случи. Съвсем скоро и самото понятие свръхдържава, в разбирането на Студената война, ще отиде в миналото. Многополюсният свят просто не го предвижда.

Русия загуби част от териториите си, които смяташе, и продължава да смята, за изконно свои и принадлежащи й по право. Тази травма се изживява трудно, въпреки че времето лекува всичко. Когато, например, днес се заговори за Крим или Одеса, вече ги няма предишните носталгични емоции.

В замяна, Русия спечели голяма свобода (имам предвид като държава, субект на политиката, а каква свобода получиха и как се възползваха от нея гражданите е отделна тема). Тази свобода, правото да не участваш във всички световни процеси, да се отклоняваш от това, което няма първостепенна важност, да не си натоварен с велика мисия, идеологически догми или нуждата постоянно да утвърждаваш своята изключителна състоятелност.

Дълго време това не се смяташе за преимущество, напротив, политическата върхушка и немалка част от обществото  копнееха именно за такава глобална роля. Едва сега става ясно, че всеки претендиращ за абсолютна власт на света автоматично започва да носи отговорност за случващото се, дори за неща, на които не може да влияе – да нямаш такава роля може да е изгодно.

Бушуващата в Близкия изток „Арабска пролет“ е нагледната илюстрация. Ако Русия имаше подобен статут и международните задължения на Съветския съюз, щеше да й се наложи активно да се намесва, да се стреми да направлява, в една или друга посока, случващото се, за да не загуби лидерската си роля. Именно с това са заети Съединените щати днес, и резултатът изглежда съмнителен, ако не и противоположен.

Стремежът да си на „правилната страна на историята“ доведе Вашингтон де факто до алианс с точно тези сили, против които Америка се сражаваше предишното десетилетие, и които, разбираемо, гледат на нея изключително като на тактически, а не като на стратегически съюзник. И колкото повече продължава това, толкова по-сложна и опасна ще става кашата, която се бърка в тази част на света. Русия се бори там за определени принципи, но, в краен случай, просто ще си тръгне, за да се съсредоточи върху по-важни дела. Съединените щати не могат да си го позволят. Преди 21 години те победиха дракона, и дълго се опияняваха от своя триумф. Без да забележат, как постепенно заеха неговото място.

Фьодор Лукиянов е председател на президиума на Съвета за външна политика и отбрана.

 

Оригиналният текст е на адрес: http://rg.ru/2012/12/26/lukjanov.html

"Российская газета". Всички права запазени.