За какво пеят кубанските казаци?

Да се запознаем Кубанският хор, създаден от Виктор Захарченко, който се превърна във визитка на Русия


Започвайки своя път от казашкото село Дядковско, те обиколиха всички континенти. 
Източник: Алексей Куденко/ РИА "Новости"

Хорът има благословията на Патриарх Алексей II, а Дмитрий Хворостовски смята за чест да пее с тях. Те се радват на овации по целия свят, но смятат любовта на зрителите за най-важното.

Как трябва да живееш, за да се сдобиеш със световна слава? Може би ще откриете отговора в разказа на Виктор Захарченко – основател и несменяем ръководител на хора.

За края, „дэ я родывся“

В казашкото село Дядковско всички пееха. Аз често слушах тези песни в полето, когато като малък отивах с мама да работя: жените събираха цвекло, царевица и винаги пееха. Как исках да стана музикант! Веднъж написах писмо с тази молба до другаря Сталин през 1950 г., за да му кажа, че у нас в училище нямаме нито един музикален инструмент. И се почна едно! В селото пристигна комисия от центъра, започнаха да разследват и никой не остана ненаказан, даже и мен, автора на писмото, не ме подминаха. Отговорът на Сталин е запазен. В края на краищата, все пак, купиха един баян на училището и даже ни го даваха да свирим на него вкъщи. По-късно, когато майка ми продаде едно теле, ми купи акордеон. Бях на седмото небе от щастие!

За мама

Майка ми е прекарала целия си живот, близо 90 години, в Дядковско. Ние бяхме шест деца: Вера и Галя умряха като малки, а Борис на 7 години – от глад, пред очите ми. Бог ме остави на този свят, като ми даде мисия, която осъзнах много по-късно. Баща си почти не помня. Обаче помня добре деня, в който той замина на фронта в сиво кепе, макар тогава да бях едва тригодишен. 4 месеца след заминаването му получихме известие: „Гавриил Иванович Захарченко е безследно изчезнал“. От него ми остана една шапка-кубанка, с която дълго ходих на училище. Майка ми не повярва в смъртта на баща ми. Тя цял живот го чакаше. Има поверие, че ако викаш в печката, когато в нея има огън, то вятърът с дима ще разнесат думите ти по белия свят и те ще стигнат до този, за който мислиш. Помня, че с брат ми викахме в отворената вратичка на печката: „Тате, върни се!“.

За историята на хора

Когато отидох да работя в Кубанския хор през 1974 г., бях уверен, че той е създаден през съветско време. Едва когато разглеждах архивите, ми стана ясно, че хорът е съществувал още преди революцията! Той възниква като певчески църковен хор и 110 години служи на Русия. След това идва революцията, част от хора емигрира, а през съветско време е възстановен като Кубански народен хор. Ако ме попитат, в какво съм преуспял в живота, бих отвърнал: да възстановя историята на хора.

За концертите

Веднъж в Турция към мен се приближи жена с насълзени очи: „За какво пяхте току-що?“ Обясних: „Това е песента на майката, чийто син е загинал на бойното поле“. – „И аз така си помислих...“

Хората не плачат от обкръжаващата ги реалност, а плачат от песните. От песента може да ти се скъса сърцето. 

За народното творчество

Понякога от сцената или от радиото пускат пошли песнички, че уж били казашки песни, и хората вярват на тези фалшификати. Много съм пътувал по селата и съм изучавал фолклора в качеството си на ръководител на Сибирския народен хор. Научих немалко текстове на стари песни, слушах и записвах и така наречените срамни частушки. В тях обаче няма нито една неприлична дума! Впрочем никога от хората в селата не съм чувал такива отвратителни ругатни, каквито можеш да чуеш в големите градове.

За Доброто и Злото

Днес няма чак толкова много потомствени казаци, но неясно защо е прието да се ходи с казашка униформа: връхна дреха черкеска или бурка, шапка-папаха – и ето, ти си казак! Веднъж към мен се приближи млад човек в такива дрехи и с подрънкващи медали.

– Ти, драги, сигурно през три войни си минал и 15 контузии имаш? – питам аз.

Смее се. Та откъде да ги вземем толкова? Даже след двете чеченски войни хората нямаха толкова много награди. Руснаци и казаци, като плът от плътта на руския народ, са загивали за вярата, царя и отечеството, за своите близки, за свободата. Никога героите на народните песни не са умирали за насъщния хляб.

При народа в епоса няма нищо излишно. Фолклорът е идеологията на народа, както и генетичната му памет. Да вземем приказката за заешката къщурка от лико: смисълът й е, че идеята за толерантността винаги стига дотам, че заекът е изгонен от къщурката си завинаги и в нея се заселва коварната лисица. Мъдрите предци ни предупреждават, че Злото винаги се маскира като Добро, усмихва се, а след това поразява с нож в гърба.

За вярата

Войната с нашата памет е ужасна война. Всеки човек е длъжен да знае всичките разклонения на рода си. Да вземем която и да е казашка песен. Ще разберете, че нашите прадеди са се отнасяли съвсем по друг начин към вярата. 

Случвало ми се е да пея в църковен хор. Бабичките пеят, макар и фалшиво, но с голяма вяра. Веднъж, като се прощавах с тях, им казах: „До довечера“. Най-старата, Серафима, ми отвърна: „Как пък го каза! Ако доживеем...“ Че как няма да доживеем, си помислих аз? Слава Богу, всички сме здрави и всичко е наред. Скоро разбрах горчивата истина: „Внезапно съдникът ще дойде...“

През 1996 г. ме блъсна кола. Събудих се в реанимацията. Как, защо стана така? Защо беше нужно да търпя тежки изпитания? Девет години след това ходех на патерици и с бастун, станах инвалид II група. Днес нямам нужда от него, ходя и тичам, както и пътувам по турнета. Знам със сигурност, че Бог ми изпрати тази травма, за да се вразумя: трябва да сме благодарни за всеки един миг. Когато ме питат какво е моето вълшебно хапче, отвръщам: вярата.

"Российская газета". Всички права запазени.